Намери жената, която помогна на котето — прошепнах му. — Тук тя изглежда точно така. Намери я!
И той я намери. Знаехме, че е силен, но никога не го бяхме преценявали тук, където значение имаше единствено ориентирането в Умението. Той запя песента, която бе Копривка, и тя се оформи около тоновете. Не толкова я търсеше, колкото я призова да изпълни формата, която бе направил за нея. И после, сякаш слепваше стъклена фигурка, внимателно я възстанови в съня си. Никога не бях виждал по-нежно отношение към жена. За миг успях да надзърна във фургона и тогава котето каза на проснатата до него жена: Всичко е наред. Почивай. Знаеш как да се прибереш у дома от това място. Почини си, после се прибери. Сега си в безопасност. Знаеш, че те обичам.
Имах само миг да се възхищавам как бе успял да постигне това, при това с такава лекота. После той явно усети присъствието ми и ме изхвърли от съня си. Нямах място там. Но дори това действие бе разпознаване на формата ми. Беше ме събрал в едно цяло, за да ме прогони от света си. И изведнъж Предан ме сграбчи.
Фиц! Ето те! Мислехме, че сме те изгубили.
Защо ни предаде? Какво направи? Къде е момичето? — намеси се Сенч.
Копривка е добре. Поправих я. Сега ще поправя и него — отвърна спокойно Шишко.
И най-безцеремонно ме запрати обратно в тялото ми.
Лежах задъхан в ледения тунел. Светът бе червено и черно. После съобразих, че гледам тлеещото съдържание на котела. Усетих буркана с праха в ръката ми. Той се изплъзна от пръстите ми, докато пълзях по-надалеч от жегата. Мисленето за каквото и да било ми се струваше твърде непосилна задача. Някъде около мен, в мен и под мен драконите си говореха. Общуването им отекваше като гръм в дробовете ми. Не исках да участвам в тази беседа. Вече едва не бях умрял от нея. Събрах всичките си сили. Можех да изпълзя навън.
Три неща се случиха едновременно. Чух Предан да ме вика от входа на тунела. Усетих как ледът внезапно се пропука под ръката ми. Назъбена линия се понесе към светлината на утрото. И Бледата жена нахлу в съзнанието ми.
Притежаваше Умението. Трябваше да се сетя да съм по-внимателен. Сега тя гледаше през душата ми с безцветните си очи и ме пронизваше с омразата си. Думите й бяха като плесник.
Ти избра, кралю копеле. Избра дракона пред своя Любим. И ще живееш с този избор. Както и той. Поне за известно време. Докато не ти покажа какво си избрал!
И изчезна, като ме остави окаян и залят с мръсотия от контакта с ума й. Омраза и злоба като тези не признават граници и знаех, че съм осигурил на Шута всяка болка, която тя ще успее да му нанесе, преди умът му да изчезне. Проснах се на леда, нямах нито воля, нито сили да продължа. Отново почувствах смътното раздвижване под себе си и чух писъците на оплакващия се лед. После отново се възцари тишина. Копнеех да се хвърля в нея като Айсфир, да намеря смъртта си, но Предан вече бе коленичил до мен и ме тресеше като обезумял.
— Ставай, Фиц. Ставай! Трябва да се махаме оттук. Драконът се размърда и ледът се пропуква. Ще пропаднем долу. Ставай!
Сграбчи ме за яката и ме повлече навън към изкопа и нагоре по рампата в света на светлината и хората.
(обратно)Глава 24 Заповедта на Тинтаглия
И когато останал без сили от точенето на меча си върху непробиваемата броня на дракона, превърналият се във воин пастир отстъпил назад, задъхан и облян в пот. Но в момента, в който можел отново да го проклина, той се нахвърлил отново срещу него и казал, че ще отмъсти тройно на създанието, изяло цялото му стадо.
Тези думи сякаш събудили дракона от сития му сън. По-бавно от изгряващото слънце той вдигнал глава и отворил очи. Погледнал надолу към човека и меча му и в огромните му зелени очи се появили вихрушки. Някои казват, че били като водовъртежи и че всмукали душата на Пастира и я направили слуга на дракона. Други твърдят, че човекът застанал твърдо пред погледа му и едва когато вдишал дъха му, бил покорен от създанието. Трудно е да се намери истински свидетел на станалото, защото събралите се да гледат как Пастира се мъчи да убие дракона не посмели да приближат, а се скупчили на границата на пасището.
Било с поглед или с дъх, драконът взел сърцето на човека. Пастирът внезапно захвърлил меча и щита си и викнал: „Прости ми, изумрудени, създание от скъпоценни камъни, пламък и истина. Не знаех колко величествен и могъщ си, когато дойдох при теб. Прости ми и ми позволи да ти служа и да те славя“.
„Легенда за роба на дракона“