Светът се оказа ослепително бяло и студено място. Намерих краката си, изправих се на тях и дори се сетих как да ги накарам да закрачат. Отнякъде се появи Бърич и ме хвана за другата ръка. После тримата с него и Предан се запрепъвахме през утринната светлина към сгушилите се една в друга палатки. Видях Сенч да тича към нас. Шишко се мъкнеше на значително разстояние зад него, следван от Лонгуик и останалите гвардейци. Членовете на Осезаващата котерия се бяха изсипали полуголи от палатката си, стояха на снега, сочеха нагоре и викаха, докато навличаха палта и ботуши. Воините на хетгурда стояха отстрани, взираха се и кимаха умно, сякаш бяха очаквали да ни сполети подобна съдба. Първият опит на Айсфир да разбие леда бе като слабо земетресение, но той продължаваше опитите си, докато бързахме да се ометем по-далеч. Усещахме и чувахме как драконът се мъчи да се освободи от ледения си затвор. Въздухът се изпълни с трясък и скърцане на лед. Въпреки това ми се стори, че всеки следващ опит е по-слаб от първия. А когато бяхме преполовили склона, трясъкът престана. Продължавах да долавям силно Айсфир с Осезанието си, но то ми казваше, че създанието се е изтощило ужасно и е на път да рухне.
— Би било иронично, ако след всички години копнеж по смъртта умре в опит да живее — задъхано рекох на Бърич и Предан.
— Всички умираме в опит да живеем — изсумтя Бърич.
— Какво стана? — попита Предан. — Защо го събуди, вместо просто да го убиеш? Прахът ли не се задейства? Какво те накара да промениш решението си?
Преди да успея да отговоря, Сенч стигна до нас. Тресеше се от ярост.
— Как можа? — викна с треперещ глас. — Как можа да предадеш собствената си кръв по такъв начин? Беше пратен да убиеш дракона. Какво право имаш да решаваш противното? Как можа да се обърнеш срещу собственото си семейство?
— Не съм се обърнал срещу семейството ми. Оставих Шутът да бъде Претопен заради Пророците — отвърнах. Изричането на суровата истина на глас, под яркото утринно слънце, изведнъж я превърна в реалност. Трябваше да млъкна, за да си поема дъх. Продължих по-тихо: — Гледала ни е като марионетки, Сенч, докато не забравихме, че е тук и дърпа конците. Да, Бледата жена иска драконът да е мъртъв. Може би ако го бяхме убили, дори щеше да ни върне Шута, но само за да види как се рушат всичките му надежди. Само за да стане свидетел на края на рода на Пророците.
Без да ме е грижа за хората, които приближаваха и можеха да ни чуят, изложих доводите си пред Предан и Сенч. В последвалото мълчание ги чух как обмислят чутото и го намират за основателно. Обърнах се към Предан.
— Наруших дадената от теб дума и те лиших от годеницата ти. Но не мога да кажа, че съжалявам. Боя се, че това щеше да е брак, основан на смърт, чийто единствен плод щеше да е отново смърт. Поне засега избрахме живот. Живот за дракона. И вероятно един по-солиден мир между Шестте херцогства и Външните острови, отколкото можехме да създадем със смъртта на Айсфир.
— Хубави думи! — разбушува се Сенч. — Великолепни думи, но ти нямаш представа какво си избрал. Нито пък аз! Ако онова нещо се измъкне навън и е гладно, дали ще „избере живот“ за нас? Или ще предпочете обилна трапеза? Признавам, че съм бил късоглед. Може би е било мъдро от твоя страна да не го убиваш. Но това не означава, че е мъдро да го будиш. Кой ще ти благодари за това, Фицрицарин, когато този дълъг ден приближи края си?
— Фицрицарин? — чух да се обажда Любезен зад Сенч. — Фицрицарин? Така ли го нарече? Том Беджърлок е Фицрицарин, Осезаващото копеле?
Обърна се към Уеб и сграбчи невярващо ръката му, настояваше за отговор. Очите му станаха като паници, бе останал без дъх от изненада. Приятелят на Предан се взираше в мен, сякаш никога досега не ме бе виждал, но в очите му нямаше възхищение. Приличаше на човек, на който са откраднали легенда и му показват обикновена пръст там, където е очаквал да види блясъка на злато.
— Млък! — Уеб се опитваше да запази тайна, която се бе измъкнала изпод покривалото си. — Не сега. По-късно ще ти обясня. Сега не му е времето. Той събуди Айсфир. А наша работа е да го освободим.
Измери ме с поглед и сякаш остана доволен от видяното. Кимна ми — кимането му бе почти поклон — и мина покрай нас.
Едва сега забелязах, че Осезаващата котерия носи кирки, лопати и лостове. Новата им цел ги бе съживила. Пъргав и Кокъл мъкнеха шейната, с която да извозват леда. Пъргав не погледна нито към мен, нито към Бърич. Въпреки това Бърич го сгълча:
— Внимавай, синко. Никой не знае какво е събудил Фиц, нито какви ще са чувствата му към нас.