Сенч ни задмина, като си мърмореше.
— Прахът. Прахът ще го направи; ще успее да го освободи. Само трябва да го заложим на друго място. Или може би в по-малки съдове…
Двамата с Предан се спогледахме и побързахме да го настигнем. Хванах го за ръкава, но той се дръпна. Отново го сграбчих.
— Сенч, вече не можеш да го убиеш. Твърде късно е. Тинтаглия всеки момент ще пристигне, а и много от нашите хора са твърдо решени да го освободят. Няма да се получи.
— Аз… Да го убивам ли? — Изглеждаше потресен от подобна мисъл. — Не, не искам да го убивам. А да взривя леда и да го освободя, глупако.
Погледнах разтревожено принца.
— Защо? — меко попитах Сенч.
Той ме погледна, сякаш озадачен от невежеството ми. После за миг видях нещо друго да минава през лицето му — нещо, което ме уплаши. Затърси отговор. Но както и да бе замъглила съзнанието му Тинтаглия, Сенч бе опитен майстор в измислянето на причини да ме накара да правя онова, което е решил, че трябва да се направи.
— Трябва ли да ти припомням, че насам лети разгневен женски дракон, научил за нас благодарение на теб? И какво друго ни остава? Ако го убием сега, тя ще избие всички ни. Сама го каза, съвсем недвусмислено. За съжаление това означава, че трябва да помагаме на дракона. Ако измъкнем Айсфир преди пристигането на Тинтаглия, може да приеме усилията ни за проява на добри намерения от наша страна. Ти самият каза, че може да ни съдейства за сключването на съюз с Бинград. Докато не научим каква е силата й, ще е най-добре да й угаждаме както можем. Не мислиш ли?
— И смяташ, че най-добрият начин да го освободим е с твоя прах?
— Един взрив може да свърши работата на десет мъже с лопати. Повярвай ми, Фиц. Знам какво правя.
Сега изглеждаше изгарящ от желание да освободи Айсфир, точно както преди това жадуваше да го взриви. Колко ли силно му бе въздействала заповедта на Тинтаглия? Може би със силата на заповед чрез Умението, на която човек трябва да се подчини безпрекословно, независимо от собствената си преценка?
Какво обаче ставаше с Шута? Претопен ли беше вече? Или мъртъв? Внезапната мисъл се стовари върху мен неочаквано като леденостудена вълна и ме накара да забравя моментните си тревоги. Олюлях се. Бях направил онова, което се надяваше, че ще направя. Бях събудил дракона и сега усилията ни бяха насочени към това да го освободим и да го съединим с Тинтаглия. Когато го направих, това ми се струваше съвсем правилно. Но сега угризенията започваха да гризат душата ми. Не можех да се върна във времето и да променя решението си, а ето че то неочаквано ми се стори твърде тежък и мъчителен товар, за да мога да го нося през оставащите ми дни. Отпечатъците от пръстите му опариха с леден пламък китката ми.
Въпреки това краката ми продължаваха да ме носят напред с останалите. Стигнахме изкопа. Оказа се, че напъните на дракона не са постигнали особен резултат. Ледът над гърба му бе напукан отдолу, част от тунела над шията и главата му се бе срутила. Осезаващата котерия вече атакуваше цепнатините — с много ентусиазъм и малко работна ръка. Хората на хетгурда вече се присъединяваха към тях. За пръв път всички в лагера бяха обединени от общата цел да освободим дракона жив. Но никакъв ентусиазъм не бе в състояние да замести работната сила.
Сенч ме наруга за идиотската ми постъпка да изоставя буркана при бягството ми от тунела. Нареди на двама души да разчистят срутилата се част, след което напълно обърка подозрителната Осезаваща котерия, като им нареди да изкопаят дълбоки тесни дупки по дължината на дракона.
— Ще поставим по-малки заряди покрай цепнатината, която е направил. Няма да са достатъчно мощни, за да го наранят, а само колкото да разчупят леда, за да можем да изнесем по-големите парчета. Фиц, ще ми трябваш за отмерването и пакетирането на праха. Предан, ти също. Доведи Лонгуик. Ще ни трябват повече съдове, в които да запалим огън. Ще е сложно да ги гръмнем, но съм убеден, че почти едновременни взривове ще свършат най-добра работа.
Сенч беше в стихията си, организираше и импровизираше. Осъзнах, че по свой начин той е великолепен войник и стратег, също като Искрен. Винаги беше най-жизнен, когато успяваше да захвърли всичките си задръжки и се впускаше в превръщането на идеите си в дела.
Върнахме се в шатрата на Сенч. Бърич дойде с нас, защото не можеше да помогне особено с копаенето. Беше тъжно да видя, че прекрасно разбира това. Напомняше ми донякъде на стар пес, който знае, че вече не може да върви по следа с глутницата, и затова се придържа към стремето на господаря си с вярата, че ще участва в убиването на дивеча. Хвърлих поглед към него, докато внимателно се отпускаше върху постелката на Сенч. Старият убиец отваряше поредното буренце. Коленичих на пода пред предварително опънатата кожа и се заех да разпределям праха на купчинки с приблизителната големина на онази, която Сенч ми изсипа за пример. Видът на праха ме разтревожи — не беше с равномерен цвят и част от него изглеждаше по-фино стрит от останалия, но Сенч вече бе махнал с ръка на въпросите ми.