Започнах да се опасявам, че заповедта на Тинтаглия се е загнездила прекалено здраво в съзнанието му. Искаше ми се да вярвам, че Сенч мисли ясно, но не бях много сигурен.
Лонгуик пристигна с котлите, а не след дълго се появи и Предан, мъкнеше най-различни съдове. Веднага щом получи всичко необходимо, Сенч ги прати обратно при изкопа да видят докъде са стигнали с изкопаването на шестте дупки по дължината на дракона. Запитах се дали просто не се опитва да създава работа на принца. Видя ми се много придирчив, докато подбираше съдовете — първо избираше онези, в които да сипе праха, проверяваше колко плътно се затварят капаците им, а след това намираше подходящи по размери котли и котлета. Предложих да му помогна, но той отказа.
— Някой ден ще измисля идеалния съд за този прах. Трябва да може да гори, но не прекалено бързо, за да може слагащият го в огъня да се отдалечи на безопасно разстояние. Трябва да е достатъчно плътен, за да не пропуска влага. И освен това трябва да може да се пълни лесно, без да остава прах по външните стени. А по-нататък ще намеря по-добър начин да го запаля…
Беше напълно съсредоточен върху работата си като майстор, който все още се занимава с новото си изобретение и не иска да го повери на ръцете на калфата си. Отдръпнах се от него и седнах на постелката на Предан до мълчаливия Бърич. Той изглеждаше потънал в мисли. Все още изпитвах ужасното чувство, че трябва да се действа спешно, исках всичко вече да е свършило. Не можех да определя дали Тинтаглия е впечатала заповедта си в мен, или се измъчвам заради Шута. Мислите ми сами се насочваха към него. Опитах се да не се питам какво ли понася в момента — или дали вече е отвъд всякакво понасяне. Докосването на дракона като че ли бе възстановило Умението ми, но когато се мъчех да доловя тънката като копринена нишка връзка с Шута, не го усещах. Това ме плашеше.
— Правя онова, което искаше — тихо му рекох. — Ще се опитам да освободя дракона.
Сенч беше погълнат от заниманията си с праха и съдовете и като че ли не ме чу, за разлика от Бърич. Може би наистина има нещо вярно в твърденията, че отслабващото зрение изостря слуха. Постави ръка на рамото ми. Може би ако Уеб не го бе споменал, никога нямаше да го забележа. Но беше прав. Почувствах как спокойствието му ме изпълва. Не мислите му достигаха до мен, а усещането за връзка с него. Не бе силна колкото връзката между човек и животно, но въпреки това я имаше.
— Отдавна правиш това, момче — тихо ми каза той. — Правиш онова, което искат другите. Поемаш задачи, с които никой друг не иска да се занимава.
Беше твърдение, не присъда.
— Също като теб.
Той помълча малко.
— Да. Прав си. Като куче, на което му трябва стопанин. Май някой така ми каза преди години.
Острите думи, които му бях отправил навремето, сега предизвикаха горчивите ни усмивки.
— Може би същото се е отнасяло и за мен — признах аз.
После и двамата замълчахме, намерили момент на покой в окото на бурята около нас. Отвън се чуваха приглушените звуци на работещите. Чувах далечните им гласове в студения въздух, глухия звън на метал върху лед, глухите тупвания на откъртените парчета върху шейната. Сенч си мърмореше нещо и отмерваше внимателно праха. Настроих се за дракона и усетих присъствието му, но някак по-слабо, сякаш пазеше силите си и вече не можеше да направи друго, освен да остане жив и да очаква спасение. Ръката на Бърич продължаваше да лежи на рамото ми. Внезапно заподозрях, че и той като мен търси дракона.
— Какво ще правиш с Пъргав? — попитах го неочаквано и за самия себе си.
— Ще го върна у дома — почти небрежно отвърна Бърич. — Ще опитам да го направя порядъчен човек.
— Искаш да кажеш, да не използва Осезанието си.
Бърич изсумтя, но не бях сигурен дали отговаря положително, или иска да оставим тази тема. Не можех да я оставя.
— Бърич, всичките онези години в конюшнята, всичките ти умения да лекуваш, успокояваш и обучаваш животните. Това Осезание ли е? Беше ли обвързан с Лиска?
Не побърза да ми отговори. Накрая го направи с въпрос.
— Всъщност ме питаш дали правя нещо, а искам от теб обратното, така ли?
— Да.
Той въздъхна.
— Фиц. Бях пиянде. Не исках да видя теб или синовете ми да тръгвате по същия път. Отдавал съм се и на други страсти, като много добре си давах сметка, че от това няма да излезе нищо добро. Аз съм такъв, какъвто съм. Но това не означава, че бих поощрявал подобни пороци у момчетата ми. Ти би ли го направил? Кетрикен ми каза, че имаш приемен син. Зарадвах се да науча, че не си съвсем сам. Но не научи ли нещо за самия себе си, докато го възпитаваше? Че собствените ти недостатъци, които ти се струват отблъскващи, изглеждат още по-ужасяващо, когато ги видиш да се проявяват у сина ти?