Много точно го формулира. Но въпреки това не се отказах.
— Използваше ли Осезанието, докато беше главен коняр?
— Реших да не го правя.
Помислих си, че няма да каже нищо повече, но след малко той прочисти гърлото си.
— Но е точно както го каза навремето Нощни очи. Мога да реша да не отговарям, но не мога да остана глух. Знам как ме наричаха хрътките. Дори съм го чувал от твоите уста. Сърцето на глутницата. Знаех как ме наричат и бях наясно с тяхното… отношение към мен. Не можех да скрия от тях, че усещам радостта им от предстоящия лов. Споделях тази радост и те го знаеха. Преди много време ми каза, че не си избирал Нощни очи. Че той те е избрал и се е свързал с теб, като не ти е оставил много възможности. Същото беше с Лиска и мен. Беше болнаво кутре, изтърсак от иначе здраво кучило. Но в нея… имаше нещо. Упоритост. И ум да намери начин да заобиколи всяко препятствие. Скимтеше не към майка си, когато братята й я избутваха от цицката, а към мен. Какво можех да направя? Да се преструвам, че не чувам молбите й за правото да живее? Така че се погрижих да получава своя дял мляко. А когато стана достатъчно голяма, за да се оправя сама, тя се прикрепи към мен. И признавам, че след време започнах да разчитам на нея.
Още тогава го чувствах по някакъв начин. Не знам защо ми се искаше да го признае.
— Значи си ми забранил онова, което си направил самият ти.
— Май да.
— Имаш ли представа колко нещастен ме направи?
Той не трепна.
— Горе-долу толкова, колкото ме направи ти, когато не ме послуша. Но пък сигурно нямаш представа за какво говоря. Несъмнено никога не си забранявал на твоя Хеп нещо, което ти самият си правил. И той винаги се вслушва в мъдростта ти, нали?
Беше много добър. Сарказмът бе налице, стига само да го потърся.
Това ме накара да млъкна за известно време. Но оставаше и още един въпрос.
— Но защо, Бърич? Защо така презираше и продължаваш да презираш Осезанието? Уеб, на когото се възхищавам, не вижда никаква вреда или опасност в магията си. Как може собствената ти дарба да те отвращава?
Той отметна все още черната си коса от лицето си и разтърка очи. Заговори с неохота.
— Ох, Фиц, това е много дълга и стара история. Когато откри, че съм опетнен, баба ми беше ужасена. Нейният баща го имал. И когато трябвало да избира между това да спаси жена си и малките си деца от търговците на роби или да изведе партньора си от горящата конюшня, избрал второто. И така търговците хванали близките му. След това прабаба ми живяла кратко и мизерно. Баба ми казваше, че била много красива. Малко неща са по-лоши от робството. Господарите й я използвали, а господарките я малтретирали от ревност. Баба ми и двете й сестри виждали всичко. И израснали като робини, използвани и насилвани. Защото човекът, който трябвало да се обвърже преди всичко със съпругата и децата си, предпочел вместо тях един кон.
— Един човек, Бърич. Един човек, взел неправилно решение. А и кой знае какво е минало през главата му. Може пък да е смятал, че ако спаси коня, ще може да отведе с него жена си и децата си? Или да препусне срещу поробителите? Не можем да знаем. Това не ми се вижда основателна причина да проклинаш цялото Осезание.
— Фиц — изсумтя той. — Неговото решение е проклело три поколения от рода му. Това е доста основателна причина за всеки, който трябва да носи бремето. И баба ми се страхуваше, че ако ми се позволи да продължа по този път, ще се случи същото. Ще намеря животно, ще се свържа с него и ще го поставя над всичко останало. А след като умря, се оказа права. Направих точно това. Както и ти. Не ти ли се е случвало да погледнеш собствения си живот и да се запиташ какво е щяло да се промени, ако бе махнал Осезанието? Помисли си. Ако Носльо не бе застанал между теб и мен, нямаше ли да сме по-близки, когато беше момче? Ако не се бе обвързал със Смити, нямаше ли да се справяш по-добре с уроците по Умение? Ако Нощни очи го нямаше, щеше ли Славен да намери причина да те осъди на смърт?
За момент успя да ме притисне в ъгъла, но намерих отговор.
— Но ако Осезанието не бе смятано за нещо позорно, нищо от това нямаше да е истина. Ако беше разговарял за това със Старата кръв и ме бе научил защо не бива да се обвързвам, ако Осезанието се ценеше високо като Умението, тогава всичко щеше да е наред.
Лицето му потъмня и за миг зърнах някогашния избухлив нрав на Бърич. Но ми отговори с търпение, на което можеше да го научи единствено времето.