— Фиц. Това е нещо, на което съм научен откакто баба ми откри, че съм опетнен. Осезанието е позорна магия и е позорно човек да я използва. Говориш за хора, които я практикуват открито и не намират в това нищо долно. Какво пък, аз съм чувал за места, където мъжете се женят за сестрите си и създават деца, където жените ходят с разголени гърди, където не е срамно да зарежеш половинката си само защото красотата й е повехнала. Би ли учил децата си, че подобни постъпки са добри? Или ще предпочетеш да живеят по начина, по който си бил научен и ти?
Най-неочаквано Сенч се намеси в разговора.
— Във всяко общество има неписани правила. Повечето от нас никога не ги поставяме под въпрос. Но със сигурност ти се е случвало да се запиташ на какво си бил научен, Бърич. Никога ли не ти е минавало през ума, че следва да определяш сам за себе си дали магията си заслужава?
Бърич го погледна със замъглените си очи. Какво ли виждаше? Силует, сянка или само долавяше стареца с Осезанието?
— Винаги съм знаел, че си заслужава, лорд Сенч. Но бях зрял човек и знаех цената й. Вземете принца. Каква цена ще трябва да плати той за своята полезна и заслужаваща си магия, ако се разчуе, че е Осезаващ? Отричате, че я има, за да го предпазите от омразата и предразсъдъците. Да не ме обвинявате, че съм се опитал да предпазя сина на Рицарин?
Сенч погледна ръцете си и не отговори. Беше свършил. Шест съда, от манерки до солници, бяха напълнени с гърмящия му прах и сложени в котлета или гърнета.
— Готов съм — рече той. Погледна ме и се усмихна странно. — Да идем да освободим дракона.
Не можех да разчета зелените му очи. Не можех да реша дали наистина смята да освободи дракона от леда, или смята да го направи на парчета. Може би и самият той не знаеше. Но решимостта му сякаш бе заразителна и изведнъж почувствах, че е крайно време да се сложи край на това.
— Опасно ли е? — попита Бърич.
— Толкова, колкото беше и снощи — ехидно отвърна Сенч.
Бърич протегна ръка и пръстите му леко докоснаха гърнетата.
— А не шест пъти повече? — попита той. — Как ще го направите? Един човек ли ще ги гръмне всичките? Или шестима?
Сенч се позамисли.
— Шестима, които да запалят огньовете. И Фиц, който да мине по редицата и да постави взрива във всяко гърне.
Кимнах. Ако шестима трябваше да решават кога да слагат взрива и да бягат, като едното нищо можеха да си попречат.
— Ще го направя.
Взех три гърнета, Сенч вдигна останалите три. Бърич се натовари с торбата подпалки и едно котле с въглени от нощния огън на гвардейците.
— Сигурен ли си, че Копривка е в безопасност? — попита ме Бърич, докато се изкачвахме по склона. — Не разбирам какъв риск е поела, но май уплаши всички ви.
Преглътнах и признах вината си.
— Помолих я да влезе в съня на дракона и да го събуди. Най-силният й талант е в преправянето на сънища. Така и не си помислих, че може да е опасно, че сънищата на драконите могат да са много по-различни от сънищата на хората.
— И тя въпреки това е отишла? — В гласа на Бърич се долавяше тиха гордост.
— Да, направи го. Защото я помолих. Срам ме е, че я изложих на риск.
Той помълча няколко крачки.
— Така значи. Тя те познава, при това достатъчно добре, за да ти се довери. Откога е така?
— Не съм сигурен. Трудно е за обяснение, Бърич. — Усетих как се изчервявам, но се насилих да продължа. — Аз… ви наглеждах понякога. Рядко. Само когато ставаше толкова… Не биваше да го правя.
Този път мълчанието му бе по-дълго.
— Сигурно е било сериозно мъчение за теб. Защото през повечето време бяхме щастливи.
Поех дълбоко дъх.
— Да. Прав си. Но така и не осъзнах, че го правя чрез Копривка. Тя беше моята… не знам, може би точката, върху която да се съсредоточа. След време тя започна да долавя присъствието ми. Научи за мен в сънищата си, виждаше ме като човек-вълк. — Млъкнах смутено.
Бърич почти успя да скрие усмивката си.
— Аха. Това обяснява някои наистина странни кошмари, когато беше малка.
— Не знаех, че го правя. Едва по-късно се усетих, че е тя. В сънищата ми. Разговаряхме там, в приказните светове, които създаваше. Трябваше ми време да осъзная, че проявява Умението си, при това по начин, който никога не бях виждал да се използва. Но така и не… Тоест тя не знае… — Не можех да продължа, гърлото ми сякаш смачка думите ми.
— Знам. Ако й беше казал, че не съм й баща, щях да разбера.
Кимнах мълчаливо. Странно бе да видя как възприема нещата. Аз си мислех как да й кажа кой е баща й; Бърич — кой не е.
Той смени темата.
— Ще трябва да се научи как да управлява магията си, в противен случай Умението може да открадне ума й. Знам го от Рицарин.