Айсфир замря. Чрез Осезанието почувствах паниката му. Задушаваше се. Усетих, че вниманието му е насочено другаде, и предположих, че общува с Тинтаглия. Надявах се да й каже, че се опитваме да му помогнем.
— Трябва да освободим главата му. Не може да поеме достатъчно въздух, за да се бори — каза Бърич.
— Знам. И аз го усетих. — Опитах се да скрия подигравателната си усмивка. — И аз съм Осезаващ, нали знаеш.
Не си дадох сметка, че Пъргав ще ме чуе. Може би бях изрекъл думите по-високо заради пищящите ми уши. Но той впери в мен изпълнен с жадно любопитство поглед.
— Значи наистина сте Фицрицарин? Осезаващото копеле. Вярно ли е, че баща ми ви е отгледал в конюшнята?
В гласа му имаше странна възхита, сякаш внезапно най-неочаквано бе открил връзка със славата и легендите в собственото си семейство. Може би беше така, но реших, че не е много здравословно.
— По-късно ще говорим за това — казахме с Бърич почти едновременно. Пъргав ни зяпна, после се засмя. Всъщност какво друго да направи?
— Разчистете леда около лявото му рамо — извика Уеб и няколко души, сред които и Пъргав, се хвърлиха да изпълнят нареждането му.
Но Уеб с рязко движение спря Пъргав и се обърна към нас.
— Щом е „по-късно“, значи може да изчака. Все ще дойде време, когато и двамата ще трябва да дадете обяснения на това момче.
В думите му нямаше укор и дори ми се стори, че на лицето му играе лека усмивка. Поклони се на Бърич и продължи:
— Извинявай, ако те обиждам. Знам, че зрението ти не е добро, но раменете и гърбът ти все още изглеждат силни. Ако синът ти те води, можеш много да ни помогнеш с извозването на леда с шейните. Ще ни помогнеш ли, Бърич?
Помислих, че Бърич ще откаже. Знаех, че иска да е по-далеч от Уеб и всичко, което представляваше той. Но молбата бе отправена любезно, а и Бърич наистина можеше да помогне в работата. Виждах колко е раздразнен, че трябва да стои безпомощно, докато другите се мъчат да освободят дракона. А и предложението на Уеб поставяше Пъргав под неговата опека. Видях как Бърич направи нелек компромис.
— Отведи ме до шейната, момче, и да запретнем ръкави.
Оказах се сам, след като баща и син се заеха да изпълнят заръката на Уеб. Гледах ги как дърпат въжетата редом с Любезен и Кокъл. Натоварената шейна потегли нагоре по рампата. Дори си помислих, че на Бърич му харесва — за разлика от Пъргав. Дали Уеб не се опитваше да запълни пропастта между тях, като в същото време се мъчеше да промени отношението на Бърич към Осезанието?
И тъкмо си помислих за това, когато избухна последният взрив.
Сега си мисля, че малкото котле, което бях зарязал така лекомислено, докато се изнасях от тунела, е продължило да гори. Дали в крайна сметка не бе подпалило кожите и огънят бе стигнал до маслото и буркана с праха? Или маслото се бе изсипало, когато по-слабите взривове разтърсиха леда? Впрочем, задаването на подобни безполезни въпроси си е чиста загуба на време.
Зарядът бе по-голям, целта му бе да убива. Експлозията вдигна във въздуха тавана на тунела, разлетяха се парчета лед. И хора. Аз самият се озовах чак в другия край на изкопа. Заваляха остри като стрели кристали. Усещах ударите на леда. Всичко около мен бе бяло. Помислих си, че съм ослепял и оглушал. После ледената мъгла започна да се разнася и разкри пълен хаос. Видях Уеб да се препъва покрай мен, запушил ушите си с ръце. Видях Орела затиснат от огромни парчета лед. Виждах крещящи хора, но не ги чувах. Запитах се дали изобщо някога ще чуя нещо.
Вдигнах очи и видях Сенч и Предан — гледаха ужасени надолу от ръба на изкопа. В следващия миг осъзнах, че теглещите шейната също са се спасили от най-лошите поражения на взрива. Но точно когато успях да се изправя и реших, че нямам нищо счупено, последва нов трус. Земята под мен се разтърси, надигна се, появиха се нови пукнатини и изведнъж ледът поддаде. Над парчетата се надигна черна плът.
Свободен!
Това бе най-отчетливата мисъл, която бях получавал от Айсфир — по-скоро тържествуващ вик, отколкото дума.
Огромната му черна глава се надигна на дългата шия. Използваше полусвитите си криле като допълнителни крайници, за да се измъкне от леда. Видът на така дълго скованото му тяло събуди съжаление у мен въпреки ужаса от това какво се е стоварило върху другарите ми. Костите напираха под малкото останала плът, покритата с люспи кожа висеше като лошо ушита дреха. Когато разпери криле, видях по тях разпрани места и дупки — досущ като великолепно наметало, разкъсано от бодливи храсти.
Айсфир изпълзяваше от леда, като от време на време спираше, за да изреве и да освободи крак или връх на крило. Не обръщаше внимание на проснатите около него хора, но това ни най-малко не ме успокои — внезапно събудилият се глад се излъчваше от него като топлина от огън. За първи път в живота си инстинктивно се почувствах като дивеч, и то пред огромен хищник. Думите ми биха оказали толкова влияние на мислите му, колкото бясното мятане на заек върху мислите на вълк. Двамата с Нощни очи никога не се опитвахме да говорим с храната си, докато беше жива; това създание също нямаше да го направи.