Притиснах се към ледения ръб и извиках от изненада, когато ръката на Предан неочаквано ме сграбчи за китката.
— Излизай! — изкрещя той и изведнъж осъзнах, че ми е викал и преди това, опитвал се е да откъсне вниманието ми от падащия лед и мъчещия се да се освободи дракон. Айсфир почти бе излязъл от ямата. Останалите май бяха избягали — с изключение на две неподвижни тела, които не успях да разпозная.
Предан изсумтя и ми помогна да изпълзя горе.
— Къде е Сенч? Трябва да бягаме! — изревах.
Предан махна с ръка — като че ли ми казваше, че останалите са избягали надолу към лагера. После зяпна, зяпна още повече и очите му едва не изскочиха от орбитите от ужас. Обърнах се и погледнах надолу към ямата. Подобно на някаква гигантска жаба, събудила се от зимния си сън, нагоре пълзеше драконът на Бледата жена. Животът не му бе придал изящество. Все още бе грубо оформено създание, изпълнено с живота на най-различни хора, кафеникаво като неизпечена глина. Почувствах с Осезанието огромния му глад. Беше изпълнен с него и щеше да погълне всичко, до което се добере. И тогава вълната на Умението ме заля и едва не рухнах на колене. Това не бе просто глад на ненаситен звяр. Една личност доминираше в дракона, който ревеше и пълзеше под нас. Явно Бледата жена го бе хвърлила в каменния си дракон в последен опит да го събуди. И беше успяла.
Тестото идва! Идвам да завладявам, да убивам и да поглъщам. Искам плътта на селяните. Дойде часът на отмъщението! — Погледът му се спря върху Айсфир. — Драконе на Шестте херцогства, днес ще умреш!
Хвърли се напред и огромните каменни челюсти захапаха опашката на Айсфир. Заби късите си крака в леда и започна да тегли черния дракон обратно в ямата.
(обратно)Глава 25 Дракони
По време на Войната на Алените кораби много от майчините домове били заставени да плащат данък на Кебал Тестото и Бледата жена, като им жертвали мъже от клановете си. Онези, които отказвали насилствения набор, били наказвани чрез „Претопяване“, както е известно в Шестте херцогства. На него били подложени предимно жените и момичетата на клановете. Така мъжете оставали в много трудно положение. Претопените жени били срам и безчестие за клана, но никой майчин дом не можел да позволи на мъж от своите да убие жена, без да го сполети същата участ. За мъжете било по-добре да станат воини на Тестото, отколкото да рискуват и да доведат до пълно унищожение клана си. Онези, които накрая се върнали в родните си места, били сякаш други създания. Мнозина от тях умрели в съня си след войната. Някои казват, че ги отравяли жените от собствения им майчин дом, защото вече нямали духа на доблестни синове.
Кокъл, „Кратка история на Алените кораби“Синьо-сребриста мълния падна от безоблачното небе. Хвърли се направо в ямата, цялата мятаща се опашка и глава, широко отворените й челюсти разкриваха редове остри като бръснач зъби. Стовари се като разярена котка върху дракона, който бе Кебал Тестото, и челюстите й се сключиха върху шията му непосредствено зад четвъртитата му глава. Ноктите застъргаха по каменните люспи, докато се мъчеше да го захване здраво и да се задържи на гърба му. Атаката го изненада и го накара за миг да забрави Айсфир. Отвори челюсти да изреве и черният дракон се освободи.
Отдръпни се от него. Изкатери се нагоре, литни във въздуха. Не се опитвай да се биеш с него на земята!
Беше Тинтаглия. Крясъкът й не беше език, но звуците бяха изпълнени със смисъл и ги възприех като реч. Едва ли всички наоколо разбраха какво е казала. Айсфир със сигурност разбра, че се обръща към него, защото изрева нещо в отговор, но не успях да схвана какво. Може би предишните ми сблъсъци с Тинтаглия бяха усилили възприемчивостта ми към нея. Така или иначе, видях как черният дракон запълзя към ръба на ямата, по-далеч от мятащото се кълбо от плът и камък под него. Знаех, че Тинтаглия няма да може да задържи дълго Тестото. Беше женска и предполагам, че именно затова бе значително по-малка от Айсфир.
Каменният дракон бе огромен и ръбат, и тежък, а Тинтаглия — изящна, лека и гъвкава. В сравнение с Тестото тя бе като нападащ бик сокол. Беше въплъщение на бързината, но като че ли не можеше да го нарани. Зъбите й бяха потънали в шията му, но не видях кръв. Мощните й нокти оставяха по хълбоците му само бели драскотини, сякаш момче търкаше два камъка един в друг. Изглежда, не причиняваше болка на Кебал Тестото. Той разтърси туловището си, за да се освободи от нея, но тя се държеше здраво и продължаваше да го атакува напразно, с оръжия, които не му причиняваха вреда. Ноктите й бяха като женски маникюр, драскащ кожената броня на воин. Дали Кебал имаше кръв, която може да се пролее? Или целият бе камък, съживен от воля?