Колкото и да не беше за вярване, биещите се мъжки дракони се издигнаха от рушащата се яма. Вдигнатият от крилете им вятър на няколко пъти ни събори, докато се мъчехме да се отдалечим. Почти влачех принца.
А после изведнъж вятърът утихна. Спрях и погледнах назад. И нагоре.
Те продължаваха да се издигат и да се бият, размахваха криле почти в унисон. Сякаш изпълняваха странен танц — ноктите се мъчеха да се захванат за нещо, главите се стрелкаха непрекъснато като нападащи змии. Но силата на опърпаните криле на Айсфир ги задържаше във въздуха повече, отколкото напъните на каменния дракон. Вкопчени един в друг, двата дракона продължиха да се издигат, докато не се превърнаха в черни силуети на синия фон на небето.
— Фиц! Виж!
Викът на Предан бе като шепот в пищящите ми уши. Това идиотче се беше върнало при изкопа и сочеше нещо долу. Изтичах до него и погледнах и аз.
Нагоре по несигурния сипей се катереше Елиания — и теглеше верига, за която бе завързано някакво пищящо съпротивляващо се момиче. Косата му беше сплъстена и прилепнала, мърлявите дрипи едва покриваха тялото му, но въпреки това приликата си личеше. Елиания бе намерила сестра си. Пиотре почти пълзеше нагоре след нея: държеше окървавения си меч в едната си ръка и влачеше някаква измършавяла жена с другата. Успя да се изправи, сграбчи жената и се опита да се затича нагоре по склона, но коварните парчета лед се плъзнаха под краката му и той рухна на колене. Дишаше на пресекулки, сякаш бе на края на силите си. А после пусна сестра си и се обърна да посрещне преследвачите си, които излизаха на четири крака от дупката. Ертре Черната вода се свлече, изгубила съзнание или мъртва, и започна да се плъзга надолу.
Елиания успя да стигне до нас. Погледна назад и изпищя, когато видя какво прави Пиотре.
— Дръж! — заповяда на Предан и му хвърли веригата. Той я улови инстинктивно и зяпна изумен разчорлената си годеница. В ръката й имаше къс меч. Тя рязко се обърна и се хвърли надолу към Пиотре. Предан остана да държи вързаното Претопено момиче. После изкрещя също като Елиания:
— Дръж!
И метна веригата на мен.
Тя падна, преди да успея да я уловя, но успях да я настъпя, за да попреча на момичето да избяга. То обаче нямаше никакво намерение да бяга. Вместо това се хвърли към мен с широко отворена уста. За Осезанието ми я нямаше, но когато я хванах и се опитах да отбия атаката й, плътта ми усети ударите.
Бил съм се с много мъже, но никога не ми се е налагало да се справям с хилаво десетгодишно момиче, което не изпитва абсолютно никакви страхове и не го е грижа за собственото му оцеляване. Със зъби, нокти и колене тя отчаяно се опитваше да ме разкъса или поне да ме одере жив, при това постигна известен успех, като изподра лицето ми и впи зъби в китката ми, преди да успея да я съборя. Затиснах я с тяло и успях да я обърна по корем. Улових лактите й, извих ръцете й и ги кръстосах на гърба й. Тя продължи да ме рита, но беше боса и дебелата кожа на панталоните ми притъпи ударите. Отметна глава, захапа ръкава ми и го тръсна, сякаш бях уловен дивеч, но в устата й имаше само вълна, така че я оставих да дъвче. Когато и хапането не помогна, тя отметна глава назад и ме заудря с тила си по гърдите. Не беше приятно, но вдигнах брадичка и успях да го понеса.
Храбро надвил хилавата си противничка, погледнах да видя какво става под нас. Елиания бе стигнала до майка си. Беше се навела над Ертре с вдигнат меч, докато Пиотре се сражаваше с двама от пустооките стражи на Бледата жена. Не знаех дали Елиания се готви да отблъсне нападащите, или да нанесе смъртоносен удар на майка си, преди да са я отнели. Ужасих се, че не виждам Предан. После го видях до Пиотре. Стоеше срещу дупката, от която се бяха появили нарческата и вуйчо й. Ножът му бе окървавен — който и да се бе опитал, не бе успял да мине покрай него.
Нападнаха ни!
Предупреждението на Сенч стигна до мен в мига, в който чух виковете. Погледнах надолу към лагера. Неизвестно откъде се бяха появили слугите на Бледата жена и се бяха нахвърлили върху и без това намалелия ни и разнебитен отряд.
Сякаш се опитваха да попречат някой да отиде на помощ на Тинтаглия, макар самите те да не смееха да атакуват падналия дракон. Никога не бях виждал по такъв начин стария си наставник. Стоеше редом с Лонгуик с изваден меч. Шишко се бе свил зад тях и се държеше за главата.
Шишко! Отблъсни ги, както отблъскваше мен! Не всички ще отстъпят, но пак е нещо. Бий се! Кажи им: махайте се, не ни виждате! Моля те, Шишко!
Отчаянието ме заля, докато държах все още съпротивляващото се момиче. Не смеех да я пусна.
Реших, че Шишко няма да реагира на призивите ми. И изведнъж видях как дребният човек вдига едната си ръка и наднича през пръсти като уплашено дете. После долових ехото от насоченото към нападателите Умение.