— О, Шуте! — възкликнах.
Пиотре ме погледна неодобрително. Май си помисли, че се подигравам на принца.
— Не той. Смуглият — обясних. — Лорд Златен. Може да е все още жив!
Обърнах се и се втурнах по втвърдения сняг към изкопа. Борбата на драконите бе превърнала ямата в коварно място. Отвора, от който бяха излезли Пиотре и нарческата, вече го нямаше. Падането на Тестото и опитите му да излезе от ямата бяха заличили входа към двореца на Бледата жена. Но знаех къде е и определено не можеше да е много дълбоко. Заспусках се по нестабилния склон, като се мъчех да бързам и в същото време да запазя равновесие по леда, който се раздвижи и после се заплъзга около мен. Спрях и се насилих да вървя по-внимателно. Заслизах бавно, а ми се искаше да тичам с все сили. Всяко парче лед, което размествах, после трябваше да го махам. Отворът бе в най-дълбокия ъгъл на изкопа. Почти бях стигнал до него, когато някой ме извика. Спрях и се обърнах. Пиотре стоеше на ръба и ме гледаше. Поклати глава. Очите му бяха изпълнени със съжаление.
— Откажи се, Беджърлок. Мъртъв е. Другарят ти е мъртъв. Съжалявам. Видяхме го, докато претърсвахме килиите за своите. Ако беше жив, щяхме да измъкнем и него. Но не беше. Закъсняхме. Съжалявам.
Стоях и се взирах в него. Контрастът между ярката светлина на деня и тъмния му силует сякаш ме ослепяваше. Студът запълзя по мен, последван от пълно вцепеняване. Помислих си, че ще припадна.
— Сигурен ли си? — зададох най-тъпия въпрос в живота си.
Пиотре кимна.
— Да. Те… — И млъкна. Когато заговори отново, гласът му беше безизразен. — Беше мъртъв. Не е преживял това. Мъртъв е. — Пое дъх и бавно издиша. — Викат те в лагера. Момчето, Пъргав. При умиращия. Искат да идеш при тях.
Умиращият. Бърич. Върна се в мислите ми с трясъка на експлозия. Да. Щях да изгубя и него. Това бе прекалено, направо непоносимо. Скрих лицето си с ръце, клекнах и се разридах. Прекалено. Прекалено.
— Мисля, че трябва да побързаш.
Гласът на Черната вода идваше някъде отдалеч. После чух нечий друг глас, който каза тихо:
— Погрижи се за своите хора. Аз ще се погрижа за моите.
Някой слизаше по склона към мен, но не ми пукаше. Просто клечах и исках да умра, да се махна от този живот, в който бях подвел всички, на които държах. Нечия тежка ръка легна на рамото ми.
— Ставай, Фицрицарин — рече Уеб. — Пъргав има нужда от теб.
Поклатих глава като дете. Никога, никога вече нямаше да допусна някой да зависи от мен.
— Ставай! — остро рече той. — Днес изгубихме достатъчно хора. Няма да губим и теб.
Вдигнах глава и го погледнах. Чувствах се като Претопен.
— Отдавна съм изгубен — казах. Поех дълбоко дъх, изправих се и тръгнах след него.
(обратно)Глава 26 Изцеления
Халкидската практика робите да се татуират със специалния знак на собственика започнала като мода сред аристократите. Отначало по този начин се бележели само най-ценните роби, онези, които се очаквало да останат при господаря си през целия си живот. Обичаят се разпространил особено много, когато влиятелните благородници лорд Грарт и лорд Порте започнали да си съперничат кой е по-богат. По онова време мерило за богатството били скъпоценностите, конете и робите и лорд Грарт решил всичките му коне да бъдат белязани на видно място, а робите му — татуирани. И едните, и другите го съпровождали навсякъде. Казват, че лорд Порте решил да подражава на противника си и купил стотици евтини роби с почти никакви умения в занаятите или науките само за да може да ги татуира и да ги показва.
По онова време в Халкида някои роби майстори, занаятчии и куртизанки получавали от господарите си право да приемат външни поръчки. Случвало се някои от това привилегировано малцинство да спечелят достатъчно, за да откупят свободата си. Естествено, много от господарите не желаели да се разделят с такива ценни роби. Тъй като татуировките за собственост не можели да се махнат от лицето, без да останат сериозни белези, а документите за освобождаване масово се подправяли, за бившите роби било трудно да докажат, че са заработили свободата си. Робовладелците се възползвали от това и въвели скъпи „халки на свободата“ — златни или сребърни обеци, често инкрустирани със скъпоценни камъни и уникална за фамилията изработка, с които се показвало, че робът е заслужил свободата си. Често се случвало след откупването си робът да служи години наред, за да си позволи скъпата обеца, която да доказва, че наистина е свободен и може да се движи в Халкида както си пожелае.
Книжник Федрен, „История на робовладелските обичаи в Халкида“