Знам какво е след битка. Вървял съм по окървавена земя и съм прекрачвал разсечени тела. Но дотогава не бях стъпвал на място, където така ясно да личи безсмислието на войната. Бойци превързваха рани, които сами бяха нанесли на доскорошните си противници, островитяните, които допреди малко се сражаваха с нас, сега жадно разпитваха хората на хетгурда за роднини и отдавна напуснати родни земи. Бяха като събудили се от легендарен сън, мъчеха се да уловят изгубения живот, да прекосят пропастта на годините. Очевидно бе също, че много добре си спомнят всичко, което са вършили като слуги на Бледата жена. Разпознах един от стражите, който ме бе завлякъл при нея. Човекът побърза да извърне поглед. Не му се сърдех. Пиотре вече ми беше казал единственото, което ми бе нужно.
Тръгнах през лагера, който се приготвяше за заминаване с почти неприлична бързина. Двама лошо ранени мъже от хората на Бледата жена вече бяха натоварени на шейните, сваляха се палатки. Над трима убити набързо беше струпана могила от лед. И тримата бяха от доскорошните ни противници. Айсфир беше изял Орела и за него нямаше да има гроб. Другите двама, които бяхме изгубили — Лисугера и Дефт, — бяха затрупани при срутването на ямата. Нямаше смисъл да ги изравяме, за да ги погребваме отново. Изглеждаше някак грешно да зарязваме падналите, но така трябваше. Всички искахме да се махнем, сякаш колкото по-скоро напуснем това място, толкова по-бързо Бледата жена ще се превърне в създание от миналото. Надявах се и тя да е погребана под изсипалата се ледена лавина.
Докато вървяхме с Уеб, отнякъде дойде Сенч. Ръката му беше превързана.
— Насам — каза и ме поведе към мястото, където лежеше Бърич.
Пъргав бе коленичил до баща си в снега. Не бяха опитали да местят Бърич. Имаше нещо неестествено в начина, по който лежеше тялото му. Гръбнакът не се извива по такъв начин. Коленичих до него и с изненада видях, че очите му са отворени. Ръката му зашари слабо по снега. Хванах я и я стиснах. Съвсем лекичко. Той дишаше плитко, сякаш се опитваше да се скрие от дебнещата в долната половина на тялото му болка.
— Само ти — успя да изрече.
Погледнах Уеб и Сенч. Без да кажат нито дума, те се оттеглиха. Бърич погледна към Пъргав, но момчето се заинати. Баща му пое дъх малко по-дълбоко. Кожата около устата и очите му бе странно потъмняла.
— Само за малко — каза на сина си. Пъргав сведе леко глава и се отдалечи.
— Бърич… — почнах, но едно почти рязко движение на ръката му ме накара да млъкна.
Видях го как събира остатъците от силите си. Заговори на пресекулки, на всяка фраза спираше, за да си поеме дъх.
— Прибирай се у дома — нареди ми. — Грижи се за тях… Моли… Момчетата.
Понечих да поклатя глава и да кажа, че иска от мен невъзможното, но за момент пръстите му стиснаха моите със сянка от някогашната му сила.
— Да. Ще го направиш. Трябва. Заради мен. — Още един дъх. Намръщи се, сякаш вземаше важно решение. — Малта и Руди. Когато се разгони. Не Грубиянин. Руди. — Вдигна пръст, сякаш очакваше да оспоря решението му. Пое дъх по-дълбоко. — Де да можех да видя това жребче. — Примигна бавно. — Пъргав.
— Пъргав! — извиках и момчето веднага хукна към нас.
Малко преди да дойде, Бърич заговори отново. Почти се усмихваше.
— Бях по-добрият мъж за нея — прошепна. Пое си дъх. — Но въпреки това тя щеше да избере теб. Ако се беше върнал.
Точно тогава Пъргав се хвърли на колене до Бърич и му отстъпих мястото си. Сенч и Уеб също идваха, носеха одеяло.
— Ще изгребем снега под теб и ще те отнесем с одеялото до шейната — каза Уеб. — Принцът вече пусна птицата да извика корабите, които ще ни откарат до Цайлиг.
— Няма значение — отвърна Бърич. Хвана ръката на Пъргав и затвори очи. След няколко мига видях, че ръката му се отпусна.
— Да го преместим сега — предложих. — Докато е в безсъзнание.
Помогнах им да изринем снега под Бърич и да подпъхнем одеялото. Въпреки че се опитвахме да сме колкото се може по-внимателни, той изстена при преместването и Осезанието ми за него мъничко избледня. Не казах нищо, но бях сигурен, че Пъргав също го е усетил. Натоварихме Бърич на шейната заедно с другите двама ранени. Преди да тръгнем, погледнах небето. От драконите нямаше и следа.
— Дори едно благодаря не казаха — измърморих на Уеб.
Той само сви рамене. Тръгнахме.
През останалата част от деня или крачех до шейната, или я теглех. Пъргав през цялото време крачеше до баща си, но очите на Бърич май не се отвориха отново. Увитият в одеяло Шишко се возеше в задната част и се взираше в ранените. Коси и Ертре бяха в другата шейна. Дърпаше я Пиотре, който си тананикаше нещо, а нарческата и Предан вървяха до нея. Бяха пред нас. Не чувах какво говори нарческата на майка си, но можех да се досетя. Тя вече не гледаше така враждебно Предан, но погледът й се задържаше по-дълго върху дъщеря й и в него се четеше гордост. Оцелелите представители на хетгурда вървяха отпред и проверяваха снега за пукнатини. Уеб, а после и Сенч дойдоха да повървят известно време до мен. Нямаше какво да си кажем, така че мълчахме.