Броях наум, най-вече защото мислите ми непрекъснато се въртяха около това. Принцът бе довел тук дванайсет души, без да се броят Пъргав и Шишко. Намирахме се под надзора на шестима представители на хетгурда. Общо двадесет. Добавяме Шута и Бърич. Двадесет и двама. Бледата жена бе убила Хест, Ридъл и Шута. Бърич умираше от удара на нейния дракон. Орелът бе умрял от пороя ледени парчета при експлозията на Сенч. Същото се отнасяше за Лисугера и Дефт. Шестнадесет души щяхме да се върнем в Цайлиг. При положение, че Чъри и Дръб бяха оцелели на брега. Поех дълбоко дъх. Връщахме също майката и сестрата на нарческата. Това със сигурност бе нещо. Освен тях в домовете си щяха да се върнат осем островитяни, смятани от семействата си за отдавна мъртви. Опитах се да намеря някакво удовлетворение, но не успях. Тази последна и най-кратка битка бе донесла най-много загуби за мен.
Когато притъмня, Пиотре нареди да спрем. С две от палатките издигнахме около шейната импровизиран заслон, за да не се налага да местим ранените. Двамата можеха да говорят и да се хранят, но Бърич все още не помръдваше. Донесох на Пъргав храна и поседях с него, но след малко усетих, че предпочита да остане насаме с баща си. Оставих го и излязох да повървя под звездите.
По онези земи няма истински нощен мрак. Само най-ярките звезди се виждаха в небето. Нощта бе студена и вятърът не спираше да духа, навяваше сняг върху заслоните. Не можех да реша къде искам да ида и с какво да се заема. Сенч и принцът се бяха натикали в шатрата на нарческата заедно с Пиотре, майка й и сестра й. Там тържествуваха и се радваха; и двете чувства ми бяха чужди. Хората на хетгурда и дошлите на себе си островитяни сякаш се събираха след дълга разлъка. Минах покрай малкия огън, при който Бухалът най-прозаично изгаряше татуировка с дракон и змии от нечия ръка. Вятърът донесе миризмата на печено месо, мъжът изсумтя, после закрещя от болка. Осезаващата Котерия без Пъргав се беше натъпкала в една малка палатка. Докато минавах, чух плътния глас на Уеб и за миг проблесна котешко око. Несъмнено споделяха тържеството на принца. Бяха освободили дракона и Предан бе спечелил разположението на нарческата.
Лонгуик седеше самичък край малкия огън пред тъмната палатка. Запитах се къде ли е намерил брендито, което надушвах. Щях да го подмина с мълчаливо кимане, но нещо в изражението му ми каза, че мястото ми е при него. Клекнах и протегнах ръце към слабите пламъци.
— Как е, капитане — попитах.
— Капитан на какво? — кисело отвърна той. Завъртя глава, при което прешлените му изпукаха, и въздъхна. — Хест. Ридъл. Дефт. Какво добро може да се каже за командир, чиито хора са мъртви, а самият той е останал жив?
— Аз също съм жив — напомних му.
Той кимна, после посочи с брадичка към палатката.
— Твоят слабоумен спи. Стори ми се съвсем отпаднал, така че го прибрах.
— Благодаря.
За миг се почувствах виновен и се запитах трябва ли да оставя Бърич, за да се погрижа за Шишко. И си помислих, че може би най-доброто за Лонгуик е да има някой, когото да наглежда. Той ми подаде войнишката си манерка. Беше очукана и издраскана, пълна с личните му запаси бренди — дар, който трябваше да се уважи. Отпих глътка и му я върнах.
— Съжалявам за приятеля ти. За Златен.
— Благодаря.
— Явно се познавахте отдавна.
— От момчета.
— Сериозно? Наистина съжалявам.
— Благодаря.
— Надявам се оная кучка да е умряла бавно. Ридъл и Хест бяха добри момчета.
— Да.
Запитах се дали наистина е умряла, или е все още жива и може да представлява някаква заплаха за нас. Вече не разполагаше с дракона и Претопените си слуги. Имаше Умението, но не виждах как би могла да го използва срещу всички ни. Ако беше жива, бе съвсем сама, също като мене. Дори се замислих кое предпочитам — да е мъртва или да е останала жива и да страда. Накрая установих, че съм твърде уморен, за да ме е грижа.
Лонгуик попита:
— Наистина ли си онзи? Копелето на Рицарин?
— Да.
Той кимна бавно, сякаш това обясняваше нещо, и каза тихо:
— С повече животи, отколкото котка.
— Отивам да си лягам — казах.
— Лека нощ. — Разсмяхме се горчиво.
Легнах си, но не успях да заспя. Всякакви безсмислени неща се мотаеха в главата ми. Какво бе направила с Шута? Как го беше убила? Напълно Претопен ли е бил, преди да умре? Ако го е дала на каменния дракон, означаваше ли това, че е изпитал някаква последна болка, когато Тестото умря? Глупави, ужасно глупави въпроси.