Шишко се размърда тежко до мен и измърмори:
— Не мога да я намеря.
— Коя? — попитах остро. Бледата жена бе запълнила изцяло мислите ми.
— Копривка. Не мога да я намеря.
Съвестта ме загриза. Човекът, който бе отгледал собствената ми дъщеря, умираше, а аз дори не се бях сетил да се свържа с нея.
— Мисля, че я е страх да заспи — рече Шишко.
— Е, не мога да я виня.
Можех да виня единствено себе си.
— Сега прибираме ли се?
— Да.
— Не убихме дракона.
— Да. Не го убихме.
Възцари се мълчание и си помислих с надежда, че отново е заспал, но Шишко попита тихо:
— С кораб ли ще се връщаме у дома?
Въздъхнах. Детинската му тревога само ме товареше още повече. Опитах се да изпитам съчувствие към него. Трудно беше.
— Това е единственият начин да се приберем, Шишко. Знаеш го.
— Не искам.
— Не те виня.
— И аз теб. — Въздъхна и помълча. — Значи това бе приключението ни. Принцът и принцесата се оженили, заживели щастливо и си родили много деца, които да ги гледат на старини.
Сигурно хиляди пъти бе чувал тази фраза. Обикновено с нея менестрелите завършваха приказките си за герои.
— Може би — рекох предпазливо. — Може би.
— А какво ще стане с нас?
Лонгуик влезе в палатката и тихо започна да разпъва постелката си. От движенията му заподозрях, че е довършил брендито.
— Ще продължаваме нататък, Шишко. Ти ще се върнеш в Бъкип и ще служиш на принца. Когато стане крал, ще си до него. — Опитах се да намеря щастлив край за него. — И ще живееш добре, ще имаш много сладкиши с розова глазура и нови дрехи всеки път, когато ти потрябват.
— И Копривка — доволно каза той. — Копривка сега е в Бъкип. Ще ме научи как се правят хубави сънища. Поне така ми обеща. Преди дракона и всичко останало.
— Така ли? Това е хубаво.
Скоро дишането му стана по-бавно и ритмично и той заспа. Затворих очи и се запитах дали Копривка не може да научи и мен как да правя хубави сънища. И дали изобщо ще намеря смелост да я срещна. Не исках да мисля за нея тъкмо сега. Това означаваше, че трябва да мисля как да й кажа за Бърич.
— А ти какво ще правиш, лорд Фицрицарин? — В тъмното въпросът на Лонгуик сякаш идваше от небето.
— Това не съм аз — отвърнах тихо. — Ще се върна в Шестте херцогства и ще си остана Том Беджърлок.
— Май вече доста хора знаят тайната ти.
— Мисля, че знаят и как да си държат езика зад зъбите. И ще го направят, заради принц Предан.
Той се размърда под одеялото си.
— Някои биха го направили и заради лорд Фицрицарин.
Разсмях се, макар изобщо да не ми беше смешно.
— Лорд Фицрицарин високо ще оцени това.
— Добре тогава. Но мисля, че е жалко. Заслужаваш повече. Ами славата? Ами хората, които знаят какво си направил и кой си, и ти отдават заслужената почит за успеха ти? Не искаш ли да бъдеш запомнен със стореното?
Не ми се налагаше да мисля дълго. Кой не е играл тази игра късно нощем, докато се взира във въглените? Толкова често бях вървял по този път, че познавах всичките му кръстопътища и капани.
— Бих предпочел да забравят нещата, които мислят, че съм направил. И бих дал всичко, за да забравя нещата, в които се провалих.
С това разговорът приключи.
Явно съм заспал, защото когато отворих очи, навън сивееше утрото. Изпълзях тихо от завивките, за да не събудя Шишко, и незабавно отидох при Бърич. Пъргав спеше свит до него и държеше ръката му. Осезанието ми каза, че Бърич ни напуска. Скоро щеше да умре.
Отидох при Сенч и Предан и ги събудих.
— Искам нещо от вас.
Предан ме погледна сънено. Сенч се надигна бавно. От тона ми беше усетил, че въпросът е сериозен.
— Какво?
— Искам котерията да се опита да излекува Бърич. — Когато не казаха нищо, добавих: — Още сега. Преди да се е отдалечил още повече.
— Другите ще разберат, че ти и Шишко не сте онова, което изглеждате — посочи Сенч. — Точно затова оставих раната си. Не че може да се сравнява с положението на Бърич.
— Така или иначе всичките ми тайни излязоха наяве на този остров. Щом ще трябва да живея с последиците, бих искал да направя нещо, което си заслужава. Заради всичко, което изгубих тук. Искам Пъргав да се върне при Моли заедно с баща си.
— Искаш да кажеш с мъжа й — тихо каза Сенч.
— Да не мислиш, че не го знам и че не виждам всички възможни последици?
— Иди да събудиш Шишко — каза Предан, докато отмяташе завивките. — Знам, че искаш да побързаме, но те съветвам да му осигуриш добра закуска, преди да опитаме това. Не може да се съсредоточи върху нищичко, когато е гладен. И сутрините не са любимото му време. Така че поне да го нахраним.