— Не можете ли да опитате пак? — тихо попита Пъргав. — Другите… толкова бързо се излекуваха. И сега седят и се смеят с другарите си около огъня. Защо не можете да излекувате баща ми?
Казах му. По-скоро повторих.
— Защото преди години Рицарин го е изолирал за Умението. Знаеше ли, че баща ти е служил на принц Рицарин? Че е бил негов кралски човек, източник на сила, когато кралят реши да използва магията си?
Пъргав поклати глава. В очите му имаше съжаление.
— Малко неща знам за баща си, освен че ми е баща. Никога не ни е разказвал за детството си. Майка разказва истории за Бъкип и за баща си. Татко ме научи как да се грижа за конете, но това беше преди да… — Млъкна, после се насили да продължи. — Преди да разбере, че съм Осезаващ. Като него. След това се опита да ме държи настрана от конюшнята, колкото се може по-далече. А това означаваше, че прекарвах малко време с него. Не ми каза много и за Осезанието, освен че ми забранява да докосвам с ума си каквото и да било животно.
— Беше абсолютно същият и с мен, когато бях момче — казах. Почесах се по врата. Изведнъж се почувствах уморен и несигурен. Какво от миналото принадлежеше на мен? И какво — на Бърич? — Когато пораснах, започна да ми говори повече и ми обясни някои неща. Мисля, че след време и на теб щеше да разкаже повече за себе си.
Поех дълбоко дъх. Държах ръката на Бърич. Запитах се дали би ми простил онова, което щях да направя, дали би ми благодарил.
— Спомням си първия път, когато видях баща ти. Бях някъде петгодишен. Един от хората на принц Искрен ме поведе по коридора към столовата на старата казарма в Лунно око. Принц Рицарин го нямаше, но баща ти беше останал, тъй като още се възстановяваше от рана в коляното. Същата, от която куца. Пострадал, защото скочил между един глиган и баща ми, за да не позволи на звяра да го изкорми с бивните си. Така. И значи, седи Бърич в пълната със стражи кухня, млад мъж в разцвета на силите си, чернокос, див и с твърд поглед. И изведнъж ме тропосват в ръцете му, без никой да го предупреди. Можеш ли да си го представиш? И досега се чудя какво ли е минало през ума му, когато стражът ме изправи пред него и съобщи на всеослушание, че съм малкото копеле на Рицарин и че оттук нататък Бърич ще трябва да се грижи за мен.
На лицето на Пъргав заигра неволна усмивка. Така продължи вечерта — разказвах му истории за грубоватия млад мъж, който ме беше отгледал. Известно време Уеб седя при нас; така и не разбрах кога се е измъкнал. След като свещта догоря, легнахме от двете страни на Бърич, за да го топлим, и продължихме да разговаряме тихо в тъмното, докато Пъргав не заспа. Стори ми се, че през тези часове присъствието на Бърич в Осезанието ми се засили, но може би беше, защото си припомнях всичко онова, което беше той за мен. Спомнях си как ме окуражаваше и обучаваше, как с право ме наказваше и хвалеше. Вече разбирах по-ясно как един млад неженен мъж загърбва живота си заради някакво си момче. И със смирение осъзнах, че зависимостта ми от него сигурно е оформила неговия живот толкова, колкото бе повлияла и на моя.
На следващата сутрин клепачите на Бърич потрепнаха, докато му давах вода. Погледна ме за миг. В очите му имаше нещастие и безизходност.
— Благодаря — прошепна, но не мисля, че го каза за водата.
— Тате? — развълнувано се обади Пъргав, но Бърич вече отново бе изгубил съзнание.
Този ден напредвахме добре и привечер решихме да продължим и да опитаме да излезем от ледника, преди да спрем за нощувка. На всички ни бе омръзнало да спим на леда, но разстоянието, което трябваше да изминем, се оказа по-голямо от предполагаемото. Продължавахме да крачим напред и напред, без да обръщаме внимание на умората, и упорито отказвахме да признаем грешката си.
Беше късна нощ, когато приближихме брега. С благодарност видяхме стражевите огньове и преди умореният ми ум да съобрази, че един огън би трябвало да е достатъчен за двама души, чухме предизвикателния вик на Чъри. Предан отговори и чухме радостните викове на няколко души. Никой не очакваше да чуе гласа на Ридъл. Когато си спомних как го бях видял за последно, настръхнах. За един безумен миг изпитах надеждата, че Шутът също е тук. Но после си спомних думите на Пиотре и мъката ме заля.
Посрещнаха ни Ридъл и седемнайсет оцелели островитяни от двореца на Бледата жена, дошли на себе си вероятно в момента, в който бе издъхнал драконът. Ридъл и другите пленници били освободени от тъмницата от един от стражите. Всички с общи усилия намерили изход и Ридъл успял да ги отведе до брега. Всички бяха много объркани и не знаеха каква е причината за възстановяването и освобождаването им. Е, обяснихме им какво се е случило.