— Не си виновен — тихо рече принцът.
— Но аз го направих. Аз бях, аз…
Прекъснах го, преди мисълта за стореното съвсем да го е подлудила:
— И как успяхте да се измъкнете?
Ридъл посрещна въпроса ми почти с благодарност.
— Ревке ни отключи и ни поведе през двореца. Прилича на огромен лабиринт под леда. Излязохме през отвор, който приличаше на цепнатина в леда. Никой не знаеше какво да правим. Аз обаче видях морето и им казах, че ако стигнем до него и продължим по брега, рано или късно ще стигнем до лагера, та дори да се наложи да обиколим целия остров. Изкарахме късмет. Избрахме по-късия път и пристигнахме тук преди вас.
Имаше един последен въпрос, но той му отговори, преди да съм го задал.
— Знаеш какъв е вятърът нощем, Том. Снегът сигурно вече е засипал всички следи. Дори и да искам, едва ли бих могъл да намеря обратния път. — Пое дълбоко дъх и добави неохотно: — Може би някой от островитяните ще се съгласи да опита. Но не и аз. В никакъв случай. Не искам дори да доближавам до онова място.
— Никой не те кара да го правиш — увери го Сенч и имаше право.
Оставих нещата така.
Когато се върнах при Бърич, утрото наближаваше. Пъргав спеше до баща си. Забелязах, че Бърич се е движил през нощта — едната му ръка беше отвита. Докато я завивах с одеялото, видях, че е стиснал дървена обица. Познах я. Беше дело на Шута и знаех, че вътре в нея се намира робската обица на свободата, спечелена с толкова трудности от баба му. Фактът, че бе намерил сила да я свали, показваше колко важен е накитът за него. Помислих си, че знам какво е смятал да направи с нея.
Предан бе пуснал пощенския гълъб, който щеше да отлети до Цайлиг и да извести хетгурда, че мисията ни е приключила. Въпреки това щяха да минат няколко дни, преди корабите да стигнат до нас. Дотогава се налагаше да съкратим дажбите, за да изхраним увеличилия се отряд. Не се очертаваше особено приятна перспектива, но предполагам, че повечето просто не й обърнаха внимание след всичко, през което бяха минали.
Успях да остана насаме с Пъргав до гаснещия Бърич. Разказах му историята на обицата, докато се мъчех да я извадя от дървения обков. Дърворезбата на Шута се оказа твърде сложна за мен, така че се наложи да я счупя, за да я отворя. Обицата сияеше в синьо и сребърно точно както в деня, когато ми я подари Търпение. Също като нея пробих ухото на Пъргав, за да може да я носи. Бях малко по-нежен с него, отколкото тя с мен — преди пробиването сложихме сняг на ухото, за да стане по-безчувствено.
— Винаги я носи — казах на момчето. — И помни баща си.
— Ще го помня — тихо отвърна Пъргав.
Докосна предпазливо обицата. Много добре си спомнях тежестта й и как се люлееше на току-що пробитото ми ухо. Той избърса кръвта от пръстите в панталона си и каза:
— Съжалявам, че я използвах. Ако беше още у мен, щях да ти я дам.
— Кое?
— Стрелата, която ми даде лорд Златен. Стори ми се грозна, но я взех от вежливост. После, когато всички останали отскочиха от дракона, сивата се заби. Никога не бях виждал подобно нещо.
— Не вярвам някой да е виждал — отвърнах.
— Може би той е виждал. Каза, че е грозно парче дърво, но че може да ми свърши работа в труден момент. Освен това каза, че бил ясновидец. Мислиш ли, че е знаел, че сивата стрела ще убие дракона?
Успях да се усмихна.
— Дори докато беше жив, така и не бях сигурен дали наистина знае какво ще се случи, или просто подбира думите си хитроумно, за да изглежда, че знае. В този случай обаче ми се струва, че е бил прав.
— Да. А видя ли баща ми? Видя ли какво направи? Събори дракона на колене. Уеб каза, че никога не бил виждал подобна сила на отблъскване. — Погледна ме, сякаш ме предизвикваше да му забраня да говори на тази тема. — Каза, че подобна сила понякога се срещала у Старата кръв. И че може би ще я наследя, ако използвам магията си разумно и след обучение.
Потупах го по бузата и усетих студения допир на обицата в дланта си.
— Да се надяваме, че ще стане така. Светът се нуждае от сила като тази.
Лонгуик надникна в заслона и каза:
— Принц Предан те вика, Том.
— Идвам — казах и се обърнах към Пъргав. — Нещо против?