— То не означава нищо за тях. Ще запомнят истинското ми име толкова, колкото аз — името на Мечока или на Орела. Просто ще съм лудият, който е останал на острова.
Предан разпери отчаяно ръце.
— За колко дълго? Докато не умреш от глад ли, или докато не откриеш, че мисията ти е толкова напразна, колкото и моята?
Замислих се за момент и казах:
— Дай ми две седмици. Уреди да пратят кораб за мен. Ако не успея за две седмици, ще се откажа и ще се прибера у дома.
— Не ми харесва това — измърмори той. Помислих си, че ще продължи да възразява, но той не го направи. — Две седмици. И няма да те слушам, така че не се опитвай да ме увещаваш за още малко време. След две седмици на този бряг ще те чака кораб. И независимо от резултата, ще го посрещнеш и ще се качиш на него. А сега да побързаме, преди да са натоварили всичко.
Оказа се, че страхът му е напразен. Екипажите всъщност разтоварваха вещи от корабите, за да направят място за неочакваните пътници. Сенч мърмореше и ругаеше ината ми, но накрая се предаде — най-вече защото останах непреклонен, а всички бързаха да отплават.
Беше странно да стоя на брега и да гледам отдалечаващите се кораби. Зад мен се издигаше купчина с всевъзможни неща. Разполагах с твърде много палатки и шейни за един човек, както и порядъчен, макар и еднообразен запас храна. Във времето между изчезването на корабите и падането на нощта разглеждах какво са ми оставили и напълних старата си раница с неща, които можеха да ми свършат работа. Сложих допълнителни дрехи, достатъчно храна, както и перата от брега на Другите. Лонгуик ми беше оставил съвсем приличен меч; предполагам, че беше на Дефт. Разполагах също и с ножа на капитана. И с шатрата и постелката на Шута, както и с готварските му принадлежности — освен че бяха неговите, бяха и най-леки. С изненада открих, че Сенч ми е оставил малко буренце гърмящ прах. Сякаш бих рискувал да се занимавам отново с това чудо! Слухът ми още не се беше оправил напълно. Но накрая все пак напълних един буркан и го прибрах в раницата.
Вечерта си запалих хубав огън. Плавеите не бяха много, но огънят беше само за мен, така че не се ограничавах. Очаквах да намеря покоя, който обикновено ми носеше уединението. Дори когато настроението ми бе най-мрачно, самотата и природата винаги ме утешаваха. Но тази вечер не изпитах това. Непрестанното бръмчене на потъналия каменен дракон бе като къкрещо напомняне за злините на Бледата жена. Искаше ми се да има начин да го заглуша, да пречистя ужасната статуя и отново да я превърна в обикновен камък. Направих си каша и най-безразсъдно я подсладих с ечемичните бонбони, които ми бе оставил Предан.
Тъкмо лапах първата лъжица, когато чух стъпки зад себе си. Задавих се и скочих, измъкнах меча си. Шишко пристъпи в светлината на огъня и се ухили стеснително.
— Гладен съм.
Олюлях се.
— Какво правиш тук? Трябваше да си на кораба, на път към Цайлиг!
— Не. Вече никакви кораби. Какво има за вечеря?
— Как успя да останеш? Сенч знае ли? А принцът? Шишко, това е невъзможно! Имам работа, много важна работа. Не мога да се грижа за теб.
— Те още не знаят. И мога сам да се погрижа за себе си! — намусено рече той.
Бях наранил чувствата му. И сякаш за да го потвърди, Шишко отиде до купчината изоставен товар и започна да рови, докато не намери купа. Седнах и се загледах в огъня. Чувствах се напълно победен от съдбата. Шишко се върна, седна на един камък срещу мен и си сипа повече от половината каша.
— Лесно стана — обясни той. — Просто казах със Сенч, със Сенч на принца и с принца, с принца на Сенч. Повярваха ми и се качиха на корабите.
— И никой друг не е забелязал, че те няма? — попитах скептично.
— А, на другите просто им казах не ме виждате, не ме виждате. Лесна работа.
Явно бе много доволен от хитрия си номер.
— А ти как успя да ги изиграеш и да останеш? — попита ме с пълна уста.
— Не съм ги изигравал. Останах, защото имам да свърша една работа. Ще се върнат за мен след две седмици. — Хванах се за главата. — Шишко. Много лош номер ми скрои. Знам, че не е нарочно, но въпреки това наистина е лош номер. Какво ще правя с теб? Защо остана тук?
Той сви рамене и отговори, без да престава да лапа.
— За да не се кача на кораба. А ти?
— Аз смятах да тръгна на дълъг път, обратно до ледения дворец. Да убия Бледата жена, ако успея да я намеря. И да върна тялото на лорд Златен, стига да го открия.
— Добре. Ще се справим. — Шишко се наведе и надникна в котлето. — Ще го ядеш ли това?
— Май не.
Апетитът ми беше изчезнал наред с надеждата за покой. Гледах го как лапа. Имах две възможности. Знаех, че не мога да го оставя сам на брега и да тръгна на лов за Бледата жена. Все едно да оставя малко дете само да се грижи за себе си. Можех да остана две седмици на брега, докато не дойде обещаният от Предан кораб, да натоваря Шишко на него и да се опитам да продължа със задачата си. Дотогава щеше да е настъпила есен. Щеше да завали сняг и съвсем да скрие всички следи от тайни входове. Другият вариант бе да го помъкна със себе си, да понасям мудното му темпо и да го изложа на опасност. Както и да го пусна в една много лична част от живота ми. Не исках да присъства, докато вземам тялото на Шута. Исках и имах нужда да бъда сам, когато го правя.