Но Шишко бе тук. Зависеше от мен. Споходи ме неканен спомен за физиономията на Бърич, когато бях поверен на грижите му. Същото е било за него навремето. Гледах го как обира остатъците от кашата и облизва лепкавата лъжица.
— Шишко. Ще е трудно. Ще трябва да ставаме рано и да вървим бързо. Отново отиваме в студа. Без много огън и със страшно еднообразна храна. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен?
Не знам защо му предложих този избор.
— По-добре е, отколкото кораб — сви рамене той.
— Но накрая пак ще трябва да се качиш на кораб. Когато дойде за мен, ще напусна острова.
— А, не — пренебрежително рече той. — Никакви кораби. В хубавата палатка ли ще спим?
— Трябва да съобщим на Сенч и принца къде си.
Той ми се намръщи и си помислих, че може да се опита да ми попречи с Умението, но накрая, когато се пресегнах към тях, беше с мен и много се радваше на номера, който им е изиграл. Вбесиха се и ми съчувстваха, но не предложиха да обърнат корабите. Всъщност не биха и могли да го направят. Вест като тази, която носеха, не можеше да чака. Никой от корабите нямаше да обърне, тъй като отсъствието на нарческата или на принца нямаше да се приеме от хетгурда. Трябваше да продължат. Сенч предложи да прати кораб веднага щом стигнат Цайлиг, но му казах да изчака и че ще се свържа с тях, когато сме готови да тръгнем. Не с кораб, натъртено уточни Шишко и никой от нас не тръгна да спори с него. Бях сигурен, че щом ме види да тръгвам, ще замине с мен. Дотогава най-вероятно щеше да е много уморен и отегчен от живота тук. Едва ли щеше да поиска да остане сам на острова.
Докато утрото наближаваше, си помислих, че в известен смисъл е може би по-добре, че е тук. Когато си лягах, Шишко ми изглеждаше като натрапник в шатрата на Шута, толкова не на мястото си, колкото крава на танци. Но пък ако го нямаше, със сигурност щях да изпадна в дълбока меланхолия и непрекъснато да си мисля за всички, които бях изгубил. А ето че той отвличаше вниманието ми и макар да ме дразнеше, въпреки това беше и другар. Покрай грижите ми за него нямаше да ми остане време да задълбавам в болката си. Вместо това трябваше да приготвя раница и за него и да я напълня с припасите, които можеше да носи. Сложих предимно топли дрехи и храна — за нищо на света не би изхвърлил храната. Но докато се приготвях за сън, вече се ужасявах от утрешния ден и от това как ще ми се наложи да го влача след себе си.
— Ще спиш ли? — попита Шишко, когато се завих презглава.
— Да.
— Харесва ми тази палатка. Хубава е.
— Да.
— Напомня ми фургона, когато бях малък. Мама правеше нещата хубави, с всякакви цветове, ленти и мъниста.
Премълчах с надеждата, че ще се унесе.
— Копривка също обича хубавите неща.
Копривка. Призля ми. Бях я изложил на опасност и едва не я изгубих. И оттогава не бях направил опит да се свържа с нея. Срамувах се от начина, по който я бях рискувал, и че не бях аз онзи, който я бе спасил. И дори да намерех смелост да я помоля за прошка, нямаше да ми стигне кураж да й кажа, че баща й умира. Имах чувството, че вината за това е моя. Ако не бях тук, Бърич щеше ли да дойде на Аслевял? Щеше ли да се изправи срещу дракона? Това бе мерилото на малодушието ми. Можех да тръгна с меч в ръка и с надеждата да убия Бледата жена. Но не можех да се изправя пред дъщеря си, пред която имах грях.
— Тя добре ли е? — попитах.
— Малко. Ще й покажа палатката, става ли? Ще й хареса.
— Сигурно ще й хареса. — Поколебах се, накрая се осмелих да направя още една крачка. — Още ли се страхува да заспива?
— Не. Да. Е, страх я е, ако ме няма. Обещах й, че няма да позволя отново да падне там. Че ще я наглеждам и ще я пазя. Аз пръв влизам в съня. Тя идва после.
Говореше така, сякаш се срещаха в някаква кръчма, сякаш „сън“ е някаква стая в града или крайпътен хан. Когато се обади отново, се мъчех да проумея какво ли означават тези прости думи за него.
— Е, трябва да заспивам. Копривка ще ме чака.
— Шишко. Кажи й… не. Радвам се. Радвам се, че можеш да си до нея.
Той се надигна на дебелия си лакът и ме погледна сериозно.