— Всичко ще е наред, Том. Тя пак ще намери музиката си. Ще й помогна. — Пое дълбоко дъх и въздъхна сънено. — Сега си има приятелка.
— Така ли?
— Аха. Сидел. Дошла е отдалеч, самотна е, много плаче и няма хубави дрехи. И се е сприятелила с Копривка.
Научих много повече, отколкото бих искал да знам. Дъщеря ми се страхуваше да заспи, вечер бе нещастна и самотна и се беше сприятелила с момиче, чиито родители бяха Петнисти и почти се бяха отказали от нея. Хеп сигурно също бе затънал в проблеми. Съвсем се вкиснах. Опитах се да се успокоя с мисълта, че Кетрикен е извадила Сидел от незаслужена изолация. Не беше лесно.
Малката маслена лампа на Шута примигна помежду ни и угасна. Тъмнината, или каквото минава за тъмнина в тази част на света през лятото, обгърна шатрата в шепите си. Лежах неподвижно, заслушан в дишането на Шишко, плясъка на вълните и тревожното мърморене на каменния дракон под водата. Затворих очи, но ме беше страх да заспя. Боях се, че ще открия или няма да открия Копривка. След време започна да ми се струва, че сънят наистина е място и съм забравил как се стига до него.
Накрая явно съм заспал, защото когато отворих очи, през цветната тъкан на шатрата искреше светлината на утрото. Бях спал повече, отколкото смятах, а и Шишко още не се бе събудил. Излязох да се облекча и донесох вода от ледения поток. Шишко се надигна едва когато надуши миризмата на каша. Протегна се радостно и ми съобщи, че цяла нощ с Копривка ловили пеперуди и че тя му направила шапка от тях, обаче шапката отлетяла. Глуповатата история ме развесели, макар и да бе в рязък контраст с плановете ми.
Опитах се да го накарам да побърза, но не постигнах кой знае какъв успех. Шишко се размотаваше по брега, докато развалях шатрата и я прибирах в раницата. Наложи се да го убеждавам да нарами багажа си и да ме последва. Тръгнахме покрай брега в посоката, откъдето бяха дошли Ридъл и другарите му. Знаех, че са вървели покрай брега около два дни. Надявах се, че ако направя същото и се оглеждам за мястото, където са се спуснали на брега, ще намеря пътя до цепнатината, водеща към владенията на Бледата жена.
Но не бях взел предвид, че Шишко ще е с мен. Отначало ме следваше радостно, като изследваше останалите от прилива локви, плавеи, пера и водорасли. Естествено, намокри си краката, замърмори и освен това скоро огладня. Очаквах го и бях подготвил малко сухари и солена риба. Не беше точно каквото му се искаше, но след като ясно му дадох да разбере, че ще продължа да вървя, независимо от желанията и намеренията му, взе храната и я задъвка, докато вървеше.
Прясна вода не ни липсваше. Малки ручейчета прорязваха брега и мокреха отвесните скали. Оглеждах се за прилива — нямах никакво желание да ме свари на такова място, че да не можем да се дръпнем от него. Но водата не се надигна много и дори бях възнаграден със следи над линията на прибоя. Бяха от групата на Ридъл и настроението ми се подобри.
Привечер събрахме изхвърлените по брега плавеи, издигнахме шатрата по-далеч от линията на прилива и запалихме огън. Ако не ми беше толкова тежко на сърцето, вечерта щеше да е приятна — в небето увисна лунният сърп и Шишко се вдъхнови да извади свирката си. За пръв път имах възможност да се отдам напълно и на двете му музики, защото чувах както пискливата мелодия на свирката, така и музиката на Умението му. Тя се състоеше от вездесъщия вятър, крясъци на чайки и плясък на вълни. Звуците на свирката се преплитаха в нея като ярка нишка в гоблен. Можех да се докосна до ума му и затова чувах музиката изцяло. Сигурен съм, че без Умението изпълнението му щеше да е дразнещо и разпокъсано.
Вечерята бе проста — супа от сушена риба с малко пресни водорасли от брега и сухари. Ястието засищаше — може би това бе най-доброто, което можеше да се каже за него. Шишко го изяде най-вече защото бе гладен.
— Де да имахме сладкиш от кухнята — рече с тъга, докато търках котлето с пясък.
— Е, на такова нещо ще се радваме чак когато се приберем в Бък. С кораб.
— Не. Никакви кораби.
— Шишко, няма друг начин да стигнем дотам.
— Ако просто продължим да вървим, може и да стигнем.
— Не, Шишко. Аслевял е остров. Навсякъде около него има вода. Не можем да се приберем пеш. Рано или късно ще се наложи да се качим на кораб.
— Не.
Пак се почна. Уж схващаше толкова много неща, но рано или късно се появяваше нещо, което или отказваше, или не можеше да приеме. Отказах се да споря и си легнах. Отново го гледах как влиза в съня с лекотата, с която плувец скача във водата. Не намерих кураж да говоря с него за Копривка. Запитах се какво ли си мисли за отсъствието ми и дали изобщо го е забелязала. После затворих очи и се унесох.