На педя от входа на шатрата видях на пясъка гърнето с мед на Шута.
Моментално го познах и си спомних как беше изчезнало през първата нощ на острова. Трескаво огледах плажа и скалите, търсех следи. Нямаше нищо. Приближих предпазливо гърнето, сякаш можеше да ме ухапе, като през цялото време се оглеждах и за най-малкия знак от онзи, който бе дошъл така тихо да го остави. Но вълните бяха заличили следите му. Черният мъж за пореден път ми се бе изплъзнал.
Накрая вдигнах гърнето. Свалих капака, без сам да зная какво да очаквам, но гърнето бе съвсем празно, без никакъв спомен от някогашното му съдържание. Внесох го в шатрата и го прибрах заедно с останалите вещи на Шута. Чудех се какво ли може да означава това. Помислих си да съобщя на Сенч и Предан за странното си откритие, но накрая реших, че засега е по-добре да мълча.
Тази сутрин намерих съвсем малко дърва, така че се наложи да се задоволим със солена риба и студена вода за закуска. Запасите, които изглеждаха повече от достатъчни за сам човек, сега като че ли намаляваха главоломно. Поех си дъх и се помъчих да бъда вълк. Ето, времето беше чудесно и имаше достатъчно храна за днес, така че по-добре да се възползвам от това и да продължа пътя си, без да скимтя за още. Шишко изглеждаше в чудесно настроение, докато не започнах да прибирам шатрата. Тогава започна да мърмори, че все съм искал да вървя по брега. Задържах езика си зад зъбите и не му напомних, че сам беше решил да остане на острова и да ми се лепне без покана. Казах му само, че не ни остава още много път. Това като че ли го окуражи, тъй като не споменах, че ще търся откъде Ридъл и останалите са слезли на плажа. Беше споменал отвесна скала и се надявах да е останала някаква следа, която вятърът и вълните все още да не са изтрили.
И тъй, продължихме да крачим напред и се помъчих да се насладя на свежестта на деня и вечно променящото се море, като в същото време следях скалите. Но знакът, който ме поздрави неочаквано, определено не беше дело на Ридъл и другарите му. Беше прясно надраскан върху камъка, все още недокоснат от вятър или вода. Значението му бе недвусмислено. Грубо изрисуван дракон, лудуващ над извиваща се змия. А над тях — сочеща нагоре стрелка.
Авторът на рисунката явно бе избрал сравнително лесно място за изкачване по скалите. Въпреки това тръгнах сам и без багаж, докато Шишко чакаше кротко на плажа. На върха на брулените от вятъра скали имаше тясна ивица гола земя, по която се виждаха упорити туфи и мъх. След нея имаше подобие на ливада с хилава трева, покрити с лишеи камъни и унили храсти. Бях се изкатерил с нож в зъбите, но никой не ме чакаше. Посрещна ме единствено студеният полъх на вятъра откъм надвисналия ледник.
Върнах се на плажа, за да кача първо багажа, а после и Шишко. Той се справи добре с катеренето, макар че ниският ръст и шкембето го позабавиха.
— Добре — рече той, след като спря да пуфти. — А сега какво?
— Не съм сигурен — отвърнах и се огледах.
Който и да бе оставил знака долу, едва ли щеше да ни изостави тук. Нужно ми бе малко време, за да я забележа. Едва ли беше прикрита нарочно, просто нямаше много материал, с който да се работи. Тънка линия от камъчета, събрани на плажа. Единият край сочеше мястото, от което бяхме дошли, другият — към вътрешността на острова.
Подадох на Шишко раницата му и нарамих своята.
— Хайде. Тръгваме натам.
Той проследи пръста ми и поклати разочаровано глава.
— Защо? Там има само трева. А след нея — сняг.
Нямах лесно обяснение. Прав беше. В далечината тревата отстъпваше на снега. По-нататък се виждаше покрита със скреж и лед скала.
— Защото тръгвам натам — заявих и закрачих.
Не вървях бързо, но и не се оглеждах назад. Предпочетох да се ослушвам и да го следя с Осезанието си. Следваше ме, но не особено охотно. Забавих крачка, за да може да ме настигне. Когато се изравни с мен, отбелязах дружески:
— Е, Шишко, май днес ще получим отговори поне на някои от въпросите си.
— Какви въпроси?
— Кой или какво е Черният мъж.
— Не ми пука — упорито рече Шишко.
— Какво пък. Денят е хубав. И вече не искам да вървя по брега.
— А към снега.
Прав беше. Скоро стигнахме края на поляната. А по-нататък ясно се виждаха следите на Черния мъж. Тръгнах по тях, без да кажа нищо. Шишко се помъкна след мен.
— Не мушкаме снега — отбеляза след известно време. — Може да пропаднем.
— Мисля, че няма такава опасност, докато вървим по следите — отвърнах. — Още не сме на самия ледник.