Коридорът неусетно премина от черен камък в син лед. След още десетина крачки минах през пищно украсен портал и се озовах в огромна ледена зала. По масивните сини колони, поддържащи високия купол на тавана, бяха изрязани цъфтящи лози. Времето и бавното топене бе омекотило очертанията им и на места едва се различаваха, но изяществото им си оставаше. Беше сумрачно, ледена градина, осветена от вграден в тавана голям полумесец, заобиколен от съзвездия. Женската градина в замъка Бъкип би се поместила два пъти в тази зала. Явно бе замислена като място на покой и красота, но в по-ниските части по фантастично изваяните ледени фонтани и декоративни пейки личаха следи на вандализъм. Приличаше на осквернение, дело на движени от ненавист и отвращение хора. От един дракон върху леден стълб се бе запазило само тялото. Крилете му бяха счупени, главата — разбита на десетки парчета. Миризмата на урина бе силна и основата на стълба бе проядена и жълта, сякаш унищожаването на изображението е било недостатъчно.
Прекосих ледената градина и се озовах пред виеща се стълба, която водеше надолу. Някога по нея бе имало изрязани стъпала и може би парапет, но времето и топящият се лед ги бяха превърнали в неравен и коварен склон. Паднах на няколко пъти, забивах нокти в стените да забавя хлъзгането и прехапвах устни, за да не изрева от болка. Съсипването на залата горе ми напомни за ненавистта, на която бе способна Бледата жена. Още се боях, че може би се спотайва някъде в ледения лабиринт. Когато стигнах дъното, целият бях в синини. Не ми се мислеше как ще се изкатеря обратно.
Широкият прав коридор се губеше в синята далечина. На равни интервали бяха разположени глобуси, които осветяваха празните ниши в стените. В една забелязах остатъци от крака, в друга — столчето на ваза. Явно в тях някога бе имало скулптури и се намирах в нещо като галерия. От нея излизаше неукрасен страничен проход. Тръгнах по него. Изпитвах почти облекчение, че оставям разбитата красота зад себе си. Вървях дълго. Коридорът се спускаше плавно. На следващото кръстовище завих надясно — стори ми се, че вече зная къде се намирам.
Грешах. Озовах се в лабиринт от пресичащи се ледени коридори. В някои имаше врати, но бяха плътно замръзнали и без прозорци. Оставях знаци на завоите, но скоро започнах да се чудя дали ще намеря обратния път. Опитвах се винаги да избирам по-широките и използвани коридори, по които се виждаха изхвърлени неотдавна боклуци. Следите ставаха все повече, докато се спусках в ледения град. Вече бях сигурен, че е точно град. Сега, като си спомням преживяното, се питам дали Праотците просто не са приели и оформили леда, когато е настъпил в града им, или са го построили в скалата и после са го разширили към ледника. Открих коридорите и залите, използвани от Бледата жена и Претопените й слуги. Красотата и изяществото на Праотците останаха зад мен, спуснах се в мръсотията и разрухата на хората и изпитах срам от рода си.
Помещенията започнаха да показват признаци на доскорошно обитаване. Пълни кофи с изпражнения и помия се виждаха в ъглите на района, който явно бе служил като казарма. По пода сред обичайните боклуци се въргаляха кожени постелки. Не видях обаче характерните за стражите дреболии — нямаше зарове или пулове за игра, нямаше амулети за късмет от любимите, нито пък грижливо сгънати ризи за вечерното посещение на някоя кръчма. Стаите говореха за суров и прост живот, лишен от всякаква човечност. Претопени. Отново изпитах съжаление към хората, изгубили години от живота си в служба на Бледата жена.
По-скоро късметът, отколкото паметта ме отведе до тронната зала. Видях двойната врата и ме обхванаха мрачни предчувствия. Точно тук за последен път бях видял Шута. Дали окованото му тяло все още лежеше проснато на пода? При тази мисъл главата ми се замая и за момент ми причерня. Спрях и задишах бавно, докато премаляването ми премине, след което насилих краката си да се задвижат отново.
Една от високите врати беше отворена и в коридора се беше изсипал малко сняг и лед. При вида му сърцето ми замря. Може би мисията ми щеше да приключи тук, ако огромното помещение се бе срутило и запълнило с лед. Изсипалият се сняг беше като рампа, водеща към залата; от срутването й бяха минали денонощия и всичко бе сковано в твърда студена маса. Само горната третина от входа бе свободна. Изкачих се с мъка и надникнах вътре. За момент останах поразен и изпълнен с благоговение в приглушената синкава светлина.