Централната част на тавана бе рухнала. Сняг и лед се бяха изсипали в залата и бяха затрупали средата й, но по краищата пораженията бяха по-малки. Светлината идваше от няколкото оцелели глобуса и проникваше несигурно изпод падналия лед. Зачудих се колко ли дълго ще продължат да светят глобусите. Дали бяха дело на магията на Бледата жена, или и те бяха реликви от Праотците?
Пристъпих с предпазливостта на плъх, изследващ непозната стая, промъквах се покрай стените, където ледът бе най-малко. Прескачах отделни парчета и се страхувах, че пътят ми ще се окаже блокиран. Накрая обаче успях да се добера до отсрещната страна, където се намираше тронът.
Падналият лед беше пощадил тази част на залата. Лавината бе спряла само на няколко стъпки от трона. Той бе прекатурен и разбит, но вероятно това бе дело на оживелия каменен дракон. Кебал Тестото явно бе излязъл през отвора в средата, не оттук. Останките на двама мъже се подаваха от лавината. Може би бяха телата на онези, с които се бе сражавал Предан, или просто бяха извадили лошия късмет да се озоват на пътя на дракона. От Бледата жена нямаше и следа. Надявах се да я е сполетяла същата участ.
Изпопадалите глобуси осветяваха слабо района. Всичко около мен бе лед и сини сенки. Обиколих преобърнатия трон и се опитах да си спомня къде точно беше прикован Шутът. Сега ми се струваше, че е невъзможно драконът да е бил толкова грамаден, колкото ми се бе видял. Напразно се оглеждах за паднали окови или за тялото на приятеля си. Накрая се изкатерих върху ледената купчина и огледах залата.
Почти моментално забелязах познатия водовъртеж от цветове и форми. Стомахът ми се свиваше, докато бавно слизах и вървях към него. Накрая спрях и вперих поглед пред себе си, неспособен да изпитам никаква мъка, а единствено изгарящ ужас и изумление. Скрежът не скриваше нищо. Накрая се отпуснах на колене, но не зная дали го направих, за да го видя по-добре, или защото треперещите ми крака се огънаха.
Дракони и змии се преплитаха в изхвърлените гънки. Очертаваше ги ален скреж. Нямаше нужда да я докосвам; не можех да събера сили да я докосна, но и не бе нужно да го правя, за да знам, че е замръзнала здраво в пода. Веднага щом топлината я бе напуснала, тя се бе превърнала в едно цяло с леда.
Бяха одрали татуираната кожа от гърба му.
Коленичих до нея като поклонник. Несъмнено бяха действали бавно и методично, за да не я повредят. Въпреки че се беше нагънала при падането, знаех, че кожата е едно парче, покривало целия му гръб. Не исках да си представям как са го държали и кой го е драл старателно. И тогава ми дойде нова мисъл, която измести ужасната картина. Бледата жена не беше отнела живота му по този начин, за да си отмъсти, когато разбра, че не й се подчиних и събудих дракона. Беше го направила за забавление, може би беше започнала да дере бавно кожата му веднага след като ме изведоха от залата. И я бе оставила да замръзне на пода като захвърлена мръсна риза. Не можех да откъсна очи от нея. И през цялото време си представях всеки мъчителен миг от бавната му смърт. Точно това бе видял той; това беше краят, от който така се ужасяваше. Колко пъти го бях уверявал, че ще дам живота си, преди да видя как изтръгват неговия? А ето че стоях на колене тук. Жив.
По някое време дойдох на себе си. Не бях изгубил съзнание и не зная къде са били мислите ми, само че сякаш се събудих след дълго пребиваване в непрогледен мрак. Изправих се вдървено. Нямаше да се опитвам да освободя от леда ужасния й трофей и да го отнеса със себе си. Това не бе част от моя Шут. А жестокото клеймо, което му бе сложила тя, постоянното й напомняне, че накрая ще трябва да дойде при нея и да й върне онова, което е изписала върху кожата му. Така че нека си лежи завинаги в леда. С разпалваща се ненавист и засилваща се мъка с внезапна увереност разбрах къде ще намеря тялото на приятеля си.
Когато се изправих, видях някаква заоблена повърхност, хвърляща сиви отблясъци. Намираше се недалеч от захвърлената кожа. Коленичих, махнах скрежа и разкрих покрито с кръв парче от Петльовата корона. Скъпоценният камък намигна от изваяното птиче око. Това взех със себе си. То принадлежеше и на двама ни с Шута. Нямаше да го оставя тук.
Напуснах разрушената зала и тръгнах по замръзналите като сърцето ми коридори. Проходите изглеждаха еднакви във всички посоки и не можех да се съсредоточа и да си спомня как точно ме довлякоха до нея, още по-малко къде се намираше тъмницата, в която ме бяха затворили. Но знаех със сигурност накъде да вървя. Трябваше да стигна до първия коридор, в който бяхме влезли с Шута.
Търсенето ми отне повече от остатъка от нощта. Вървях, отдавна забравил за умората. Студът ме смушкваше, ушите ми се напрягаха да чуят въображаеми звуци. Нямаше и следа от живо същество. Накрая дори очите ми се умориха да стоят отворени и реших да почина. Оставих раницата си в ъгъла на малък склад за дърва за огрев и опрях гръб в нея. Стиснах меча си и отпуснах глава на коленете си. Задрямах неспокойно, докато кошмарите не ме събудиха и не ме накараха да продължа.