Оставих я, за да събера борови иглички, сухи клони и трева. Докато се занимавах с това, неусетно приближи вечерта. Когато бях готов, опънах наметалото си върху погребалната му клада. Тъмносиньото небе блещукаше над нас и лятото сякаш затаи дъх в очакване на първите звезди. Искрите от горящото му тяло щяха да се присъединят към тях. Повдигнах го и го положих върху наметалото. Опитът ми казваше, че боровите иглички ще горят добре и огънят ще го погълне. С натежало сърце седнах на един камък наблизо с Петльовата корона в скута. Липсваше й само едно нещо, за да бъде завършена.
Извадих рулото от раницата си и внимателно го развих. Бавно извадих перата от брега на Другите. Вдигах ги едно по едно и за пореден път се възхитих на изкусната им изработка. Въпреки дългия път, който бяха изминали с мен, перата си оставаха непокътнати. Така и не разбирах защо майсторът е избрал такъв лишен от блясък материал. Дървото бе матово и безизразно като стрелата, която Шутът бе дал на Пъргав.
Отне ми известно време, докато поставя всяко перо на съответното му място. Едва сега забелязах, че по краищата им има различни бразди и всяко едно влиза в точно определения му отвор. Когато поставих и последното на мястото му, уморените ми очи сякаш видяха по короната и перата да преминава вълна от цветове. Може би бе просто дъга, появила се за миг в напиращите ми сълзи. Избърсах нетърпеливо очи. Време бе да приключа с това.
Короната зажужа тревожещо между пръстите ми, подобно на уловена в шепа муха. Запитах се какво държа. Каква мощна магия на Праотците бе уловена тук, задържана през цялото време до смъртта на Шута? За момент погледът ми се задържа върху меките очертания на петльовите глави по короната. Или Шутът така и не бе намерил време да я боядиса както си я спомняхме, или боята не се бе задържала. Тук-там в по-дълбоките бразди все още се виждаха остатъци цвят. Малките скъпоценни камъни все още намигаха в две от очите; останалите бяха безизразни и пусти. Виждаха се тъмните жилки там, където короната бе счупена и залепена с кръвта на Шута. Почуках внимателно една от тях, за да видя дали държи здраво. Държеше и Шутът внезапно се появи в съзнанието ми. Споменът за него бе толкова ярък и цял, че се сгърчих от обхваналата ме мъка.
Седнах тежко на кладата до него. От трупното вкочанясване тялото му си оставаше все така свито. Нищо не можех да направя. Искаше ми се да мога да махна изражението на ужас и болка от лицето му, преди да го изпратя от този свят. Пригладих златните му коси от смуглото чело.
— Ох, Любими.
Наведох се и целунах челото му за сбогом. И тогава, разбрал колко е правилна онази чуждоземна традиция, го нарекох със своето име. Защото знаех, че когато го изгоря, това ще е край и за мен. Човекът, който бях, нямаше да преживее тази загуба.
— Сбогом, Фицрицарин Пророк.
Взех короната с двете ръце да я поставя на главата му. И изведнъж почувствах, че сякаш целият ми живот ме е насочвал към този момент. Беше жестоко, че най-силното течение в него ме е водело към този абсолютен край и загуба. Но нямах други възможности за избор. Някои неща не могат да се променят. Беше време да коронясам краля на шутовете и да го изпратя по пътя му.
Спрях.
Имах чувството, че като правя това, заставам сам срещу съдбата и хвърлям предизвикателство на потока на времето. Знаех какво трябва да направя. Трябваше да коронясам моя Шут и да изсипя върху кладата останалото масло. Една, най-много две искри щяха да са достатъчни за изсъхналите дърва. От него нямаше да остане нищо, димът му щеше да се развее от летния вятър в страната отвъд Планинското кралство. А след това щях да се върна през стълба на Аслевял, да прибера Шишко и да се върна в малкия залив, за да чакам кораба. Това бе правилното, това бе неизбежното, това бе каналът, по който искаше да тече целият свят. Животът щеше да продължи без Шута, защото той бе мъртъв. Виждах съвсем ясно всичко това, сякаш винаги бях знаел, че ще се стигне дотук.
Той бе мъртъв. Нищо не можеше да промени това.
Но аз бях Изменящият.
Рязко се изправих. Вдигнах бръмчащата корона високо над главата си и я разтресох към небето.
— Не! — изревах. И до днес не зная към кого се обръщах. — Не! Нека бъде различно! Не по този начин! Каквото и да искаш от мен, вземи го! Но не позволявай всичко това да завършва така! Нека той вземе моя живот и да ми даде смъртта си. Нека той да бъде мен и аз — него. Приемам смъртта му! Чуваш ли ме? Приемам смъртта му за моя!