— Каква помощ ти трябва? — попита луничавото момиче и в гласа й се долавяше съчувствие и готовност да ме изслуша. А под него се спотайваше едва прикритият глад на всеки менестрел за чуждата мъка. Искаше обратно и тази част от живота. Нямах намерение да я споделям.
— Не. Махайте се. Не можете да ми помогнете. — И после им го казах, противно на себе си. — Приятелят ми е мъртъв. Искам да го съживя. Може ли менестрел да ми помогне с това?
Замълчаха почтително за миг, докато гледах трупа на Шута.
— Съвсем мъртъв е, нали? — боязливо попита луничавото момиче.
— Да, съвсем — заяви гръмогласният и добави: — Мога да ти съставя такава песен, с която ще го помнят и след хиляда години. Това е единственият начин, по който простосмъртните могат да надживеят плътта. Дай ми спомените си за него и ще започна веднага.
— Ако знаехме как да победим смъртта, щяхме ли да бъдем каквото сме сега, пера, в шутовска корона? — разсъдливо рече старицата. — Имаме късмет, че е останало и това от нас. Жалко, че приятелят ти не е имал благоволението на дракон, може би и той щеше да получи този дар.
— Какво сте вие? — рязко попитах аз.
— Ние сме сладки песни, запазени така, че да можем отново да усетим вкуса на лятото в зимата на смъртта. — Беше младежът, така загрижен за образа си, че направо го съсипа в очите ми.
— Някой друг! — замолих, след като той млъкна.
— Ние сме любимци на дракони — спокойно рече някой.
Не се беше обаждала досега. Гласът й бе като дълбоко спокойно езерце, по-дрезгав от гласа на повечето жени. Чух я с ума си, докато гърлото произнасяше думите.
— Живеех край река от черен пясък в малко градче на име Веселба. Един ден отидох до реката за вода и там срещнах дракона си. Беше млада, едва в края на първото си лято, а и аз бях в пролетта на годините си. О, бе зелена, хиляди нюанси на зеленото, с очи като дълбоки паници с разтопено злато. Стоеше в реката и водата се пенеше около нея. Тогава ме погледна и сърцето ми потъна в очите й, за да не изплава никога повече. Трябваше да й пея; говоренето нямаше да е достатъчно. Така тя ме очарова и аз й запях, и очаровах нея. Бях неин менестрел и бард през целия си живот. И когато наближи краят ми, тя дойде при мен с дар, какъвто могат да дарят единствено дракони. Беше парче дърво от драконов пашкул… Знаеш ли за какво говоря? За люлките, които изтъкават за змиите, за да заспят в тях и да се появят като дракони. Случва се някои от тях да не преживеят този период и умират в съня си, между змия и дракон. Дървото бавно се разпада и драконите забраняват на хората да го докосват. Но за мен прекрасната Димнокрила донесе малко парченце. Заръча ми да го напоя със собствената си кръв и да втрия кръвта с пръстите си, като си мисля за перо. Знаех какво означава този дар. Дава се на малцина, дори не на всички менестрели, служили добре на драконите си. Така щях да заема място в короната менестрели, така че песните, словата и мислите ми да продължат да звучат много след смъртта ми. Короната е собственост на Владетеля на всичките Речни земи. Само той определя кой може да носи короната и да пее с гласовете на отдавна умрелите менестрели. Това е огромна чест, защото единствено дракон може да те избере да станеш перо и само Владетелят позволява носенето на короната. Огромна чест. Спомням си как стисках перото си, докато умирах… защото наистина умрях. Точно като приятеля ти. Жалко, че не е имал благоволението на драконите, за да получи същото.
Бях смазан от иронията на положението.
— А би трябвало да получи този дар. Той умря, за да събуди дракон, последния мъжки дракон в света, така че Айсфир да може да се чифтоса с Тинтаглия, последната женска. За да има отново дракони в този свят.