— Дайте ми ръката си — предложи Сенч. Постави ръка с длан нагоре на масата и я протегна към приятеля ми. Приличаше колкото на покана, толкова и на предизвикателство.
Усетих едва доловим страх. Трептеше между мен и Шута — значи връзката чрез Умението все още съществуваше. Накрая той вдигна облечената си в ръкавица ръка и я постави в дланта на Сенч.
И тогава го почувствах, но ми е трудно да опиша по какъв точно начин. Ако обединеното ни Умение бе спокойно езеро, то Шутът бе като носещо се по повърхността му листо.
— Обърнете се към него — предложи Сенч и го направихме. Безпокойството на Шута се засили, но едва ли някой друг го усещаше. Останалите сякаш всеки момент щяха да го докоснат, но той се разделяше пред тях и отново ставаше едно цяло зад гърба им, сякаш пръстите им минаваха през вода. Вълнуваше се, но си оставаше недостъпен за тях. Страхът му се усили. Внимателно го доближих по връзката ни, мъчех се да открия какво го плаши.
Обладаването. Не искаше да бъде докосван по начин, който да позволи на някого да го обладае. Със закъснение си спомних какво му бяха сторили навремето Славен и неговата котерия. Бяха го открили чрез връзката помежду ни, бяха взели част от съзнанието му и я използваха срещу мен, за да ме шпионират и да разберат къде се намира Моли. Онова предателство все още го караше да изпитва срам и болка. Продължаваше да носи бремето на вина за нещо, случило се преди толкова много време. Стана ми още по-болно, защото щеше да разбере, че и аз съм го предал.
Вината не е твоя, опитах се да го успокоя чрез връзката ни. Той отказа да приеме. И тогава, сякаш някъде отдалеч, но въпреки това съвсем ясно, мислите му достигнаха до мен.
Знаех, че ще се случи. Самият аз го предсказах още като дете. Че най-близкият ти човек ще те предаде. И в същото време не можех да повярвам, че този човек ще съм аз. И така изпълних собственото си пророчество.
Но оцеляхме.
На косъм.
— Да не би да разговаряте? — сопнато попита Сенч. Едновременно чух и усетих думите му.
Поех дълбоко дъх и се потопих още повече в Умението.
— Да — прошепнах. — Мога да стигна до него. Но едва-едва. И само защото помежду ни съществува връзка.
— Още? — едва чуто предложи Шутът. Долових предизвикателство, но не можех да го разбера.
— Да, моля. Опитай.
Долових, че Шутът се размърда до мен, но погледът ми бе премрежен и не разбрах намеренията му, докато ръката му не докосна китката ми. Пръстите му безпогрешно откриха избледнелите сиви отпечатъци, които бе оставил върху плътта ми преди толкова много години. Докосването му бе нежно, но усещането бе като от забила се в сърцето стрела. Физически се сгърчих като пронизана от харпун риба и замръзнах. Шутът течеше във вените ми, горещ като бренди и студен като лед. За миг споделихме физическо усещане един за друг. Бе по-силно от всяко друго, което бях изпитвал. Бе по-интимно от целувка и по-дълбоко от забит нож, по-силно от Умението и от секса, по-силно дори от Осезателната ми връзка с Нощни очи. Не споделяхме помежду си, а ставахме другия. Нито болката, нито насладата можеха да обгърнат усещането. А най-лошото бе, че чувствах как се отварям за него, сякаш за целувката на любима, а в същото време не знаех дали ще погълна, или ще бъда погълнат. След още миг щяхме да сме едно цяло, да се познаваме по-пълно, отколкото би трябвало да се познават две отделни същества.
Щеше да узнае тайната ми.
— Не! — извиках, преди да е открил заговора ми срещу него.
Освободих се, изтръгнах ума и тялото си. Падах дълго, докато не се ударих в студения каменен под. Претърколих се запъхтян под масата, за да избегна това докосване. Имах чувството, че съм прекарал часове в чернота, но бяха минали само няколко мига, преди Сенч да измъкне свитото ми на кълбо тяло. Коленичи до мен и ме притисна към гърдите си. Смътно чух думите му.
— Какво стана? Добре ли си? Какво му направи, Шуте?
Чух как Шишко изхлипа. Може би той бе единственият, който бе усетил какво се бе случило. По тялото ми пробягаха тръпки. Не виждах нищо. Осъзнах, че съм стиснал клепачи и тялото ми е свито на кълбо. Знаех тези неща, но въпреки това ми трябваше време да се убедя, че мога да ги променя. Тъкмо отворих очи, когато мисълта на Шута се разви в съзнанието ми като листо за слънчевите лъчи.
Не поставям граници за любовта си.
— Това е прекалено — рекох задавено. — Никой не може да дава толкова много. Никой.
— Ето бренди — каза озовалият се до мен Предан.
Сенч ме вдигна да седна и допря чашата до устните ми. Изгълтах брендито като вода и се закашлях. Когато успях да завъртя глава, Шутът бе единственият, който все още седеше на стола си. Ръцете му отново бяха с ръкавици и ме гледаше с непроницаем поглед. Шишко се бе свил в ъгъла и трепереше. Музиката му бе песента на майка му, отчаян опит да се успокои.