Осезанието. Не Умението. Бърич бе направил това с Осезанието. Но той бе много по-силен от мен в тази магия, а и много по-мъдър. Погалих отпускащото се лице на Шута, Призовавах тялото му да мине на страната на моето, но не можех да намеря начин да вляза в него. Той нямаше Осезание. Това има ли значение? Не знаех. Знаех обаче, че преди имаше начин, имаше място, където двамата с него бяхме свързани. Веднъж той ме бе измъкнал от тялото на вълка обратно в моето. Обърнах китката си нагоре към несигурната лунна светлина и намерих отпечатъците от пръстите му. Взех обезобразената му ръка. Ноктите на тънките деликатни пръсти бяха изтръгнати. Пропъдих мисълта за агонията, която е изтърпял. Ръката ми хвърляше сянка върху неговата, докато внимателно нагласях всеки пръст към съответния отпечатък на китката ми. Затърсих тънката връзка чрез Умението, изпредена помежду ни преди толкова много години.
И я намерих — по-тънка и от паяжина, но все пак съществуваща. Събрах целия си кураж — много добре знаех, че влизам в самата смърт. Щях да го направя. Нима не бях казал, че ще го направя, че ще приема смъртта му? Чувствах как менестрелите го принуждават да се махне, как го прогонват от короната в собственото ми тяло, но нямах време да чакам и да им обяснявам. Поех дълбоко дъх и последвах връзката, оставях тялото си на събуждащото му се съзнание и влизах в останките на неговото.
За съвсем кратък миг възприятията ми бяха двойни. Шутът беше в тялото ми, гледаше през моите очи. Погледна надолу към собствения си отпуснат труп в ръцете ми. Докосна четинестата ми брадичка.
— Любими! — изстена. — Ох, Любими, какво направи? Какво направи?
— Всичко е наред — тихо го успокоих аз. — Ако не успея, вземи живота ми и го изживей. По своя воля приемам смъртта ти. — И подобно на падащ в оборски тор камък, потънах в безжизнената плът на Шута.
Това тяло бе мъртво, мъртво от няколко дни.
В него не бе останал живот и съответно вече не беше тяло. Мъртво като скала, то се разпадаше на съставните си части и се връщаше обратно в земята. Умението не знаеше какво да прави в подобна ситуация. Отблъснах импулса да го използвам, да извикам на Шишко, Сенч и Предан. Щяха само да ме върнат принудително в собственото ми тяло, за да ме спасят.
Осезанието е усещането на живота около нас. То е паяжина, мрежа, която ни свързва с всички живи същества. Някои са изпълнени със сила и сложни, големи и здрави животни, настояващи за внимание. Дърветата и растенията са по-неуловими, но още по-важни за продължаването на живота от движещите се създания. Те са основата, върху която е изтъкан светът, и без тях щяхме да се омотаем и разпаднем. Въпреки това успявах да ги игнорирам през по-голямата част от живота си, ако не се брои някой мимолетен интерес към зеления сенчест живот на най-старите дървета. Но зад и под всичко това течеше и един още по-мъгляв живот.
Смъртта.
Смъртта, възелчетата в свързващата всички ни мрежа, не е никаква смърт. В тази оплетена и забъркана примка животът не се унищожава, а приема нови форми. Тялото на Шута кипеше от живот. Беше като котел, готов всеки момент да заври и да се прероди. Всички елементи, които заедно изграждаха тялото му като живо, бяха все още тук. Въпросът бе ще успея ли да ги убедя да се върнат към старите си връзки, вместо да приемат по-простите форми, в които се превръщаха?
Бездиханен, безгласен, безчувствен, аз се отдадох на това. По свой особен начин приличаше на потока на Умението, тъй като дърпаше струните на тялото му, като отнасяше частиците там, където могат да се използват. Бях запленен от това подредено разпадане, преразпределяне и пренареждане. Все едно да гледаш добре изиграна партия камъни. Частиците се движеха подредено. Опитах се да върна една на старото й място, но тя се отдалечи, за да се присъедини към останалите.
Все същата стара игра. Но въпреки това няма да я видиш. Те не са отделни ловци, а глутница. Не налагаш своята воля на отделните индивиди. Твърде много са. Не можеш да ги спреш. Затова ги подгони. Използвай ги. Когато създадат нещо ново, сложи го на мястото на старото.
Това бе вълча мъдрост. Беше точно така, както Черният Ролф казваше, че може да бъде. Нощни очи беше с мен, но не като себе си, а като нас двамата. Неговото зрение използвах нощем, негово бе простото вълче осъзнаване, че когато ядеш месо, поглъщаш колкото плът, толкова и живот. Елегантното равновесие между хищника и жертвата се проявяваше и тук толкова, колкото и когато ловувахме заедно. Смъртта храни живота. Тялото разделя нещо на части, за да го създаде наново.