Не бе като Умелото изцеление. А насочване на промените, подреждане на частиците в шарки, каквито си ги спомнях. Едва ли можех да се сравнявам по вещина с Бърич, когато ме възкреси. Отново и отново насочваните потоци се обръщаха и трябваше да ги убеждавам отново да градят, а не да рушат. А и Шутът не бе съвсем човешко същество. Тази нощ се сблъсках със странностите му. Дотогава си мислех, че го познавам. През часовете на възстановяване го осъзнах и приех такъв, какъвто бе. Само по себе си това бе откровение. Винаги съм вярвал, че общото между нас е повече от различията. А това просто не бе истина. Той бе човек толкова, колкото аз — вълк.
Продължих да работя и след като кръвта му отново започна да тече във вените, след бавното усещане, че отново мога да напълня дробовете си с въздух. Част от тялото му се поправи при възстановяването. Имаше две счупени ребра.
Краищата на костите се намериха и започнаха да зарастват. Тънки нишки плът затвориха най-лошите разрези по кожата. Но почти нищо не можех да направя там, където плът, кост или нокът просто липсваха. Внимателно задействах собственото му изцеление. Не смеех да пришпорвам възстановяването твърде много. Шутът вече бе изгорил запасите на тялото си. Скрих оголената плът на гърба му от болезнената целувка на въздуха. Успях да накарам разцепения език да зарасне. Два от зъбите му липсваха и не можех да направя нищо за тях. Когато разбрах, че съм направил всичко по силите си за тялото му, поех по-дълбоко дъх с дробовете му. Отворих очите му.
Нощта избледняваше в утро. По-слабите звезди вече бяха отстъпили пред пълзящата светлина на деня. Някъде пропя птица. Друга й отговори. Някакво насекомо забръмча край ухото ми. Бавно започнах да усещам тялото си. Кръвта течеше в жилите ми и вкусих въздуха в дробовете си. Беше добре. Имаше болка, ужасно много болка. Но болката е вестителят на тялото, предупреждението, че нещо не е наред и трябва да се поправи. Болката ти казва, че си все още жив. Приех това послание и му се насладих. Дълго време това ми се струваше напълно достатъчно.
Примигнах и преместих поглед. Някой ме държеше в обятията си. Ръката под изтерзания ми гръб беше като алена ивица агония, но нямах сила да се отдръпна от нея. Погледнах към собственото си лице. Беше различно от това да се гледаш в огледало. Бях по-стар, отколкото си мислех. Шутът бе свалил короната, но на челото ми беше останал белег на мястото, където се бе впила в плътта ми. Очите ми бяха затворени и сълзите се стичаха изпод спуснатите клепачи по бузите ми. Зачудих се защо плача. Как някой може да плаче в утро като това? С огромно усилие повдигнах ръка и докоснах лицето си. Очите ми рязко се отвориха и ги загледах в почуда. Не знаех, че са толкова тъмни, нито че могат да бъдат така широко отворени. Гледах невярващо себе си.
— Фиц? — Интонацията бе на Шута, но дрезгавият глас си бе мой.
Усмихнах се.
— Любими.
Прегърна ме почти конвулсивно. Опънах се от болка, но той сякаш не забелязваше. Разтресе се от ридания.
— Не разбирам! — изплака към небето. — Не разбирам. — Огледа се, на лицето ми бе изписана несигурност и страх. — Никога не съм виждал този момент. Аз съм извън времето си, отвъд момента, в който преставам да съществувам. Какво се е случило? Какво е станало с нас?
Опитах се да се раздвижа, но нямах никакви сили. Трябваше да не обръщам внимание на плача му известно време, докато преценявах тялото. Имаше много поражения, но желаеше да се възстанови. Чувствах се ужасно, ужасно крехък. Поех дъх и му казах тихо:
— Кожата на гърба ми е нова и много чувствителна.
Той глътна въздух и запротестира:
— Но аз умрях. Аз бях в това тяло и тя одра кожата от гърба ми. Умрях. — Гласът му трепна. — Помня го. Умрях.
— Беше твой ред да умреш — съгласих се. — И мой ред да те върна.
— Но как? Къде сме? Не, знам къде, но кога? Как е възможно да сме тук, живи? Как е възможно?
— Успокой се. — Говорех с гласа на Шута. Опитах веселия му тон и почти го налучках. — Всичко ще бъде наред.
Напипах китката си с ръката му. Пръстите знаеха къде да докоснат. За момент погледите ни се срещнаха, докато се превръщахме в едно цяло. В една личност. Винаги сме били една личност. Нощни очи го бе казал още навремето. Хубаво бе отново да си цял. Използвах силата ни да се вдигна, да докосна челото му до своето. Не затворих очите му. Погледите ни отново се срещнаха. Усещах уплашеното си дишане в устата му.