— Вземи си тялото — подканих го тихо.
И преминахме един в друг, но за миг станахме едно. Преградите се разтопиха. „Не поставям граници“, бе казал той, и внезапно го разбрах. Между нас нямаше граници. Бавно се оттеглих от него. Изправих гръб и погледнах надолу към Шута в ръцете ми. Гледаше ме и за миг в ясните му очи се четеше единствено почуда. После болката на измъченото му тяло рязко напомни за себе си. Стисна клепачи и трепна от докосването ми.
— Съжалявам — казах тихо. Оставих го върху наметалото. Боровите клонки, които бяха погребална клада, сега се превърнаха в дюшек. — Нямаше запаси, за да те изцеля напълно. Може би след ден или два…
Но той вече спеше. Повдигнах края на наметалото и покрих очите му, за да ги предпазя от изгряващото слънце. Подуших въздуха и ми хрумна, че е чудесно време за лов.
Ловувах цялата сутрин и се върнах с два заека и малко билки. Шутът продължаваше да лежи, както го бях оставил. Изкормих зайците и окачих месото да му изтече кръвта. Опънах шатрата му на сянка. Намерих робата на Праотците, която ми бе дал преди, и я постлах на пода. Проверих Шута. Продължаваше да спи. Огледах го по-внимателно. Насекомите вече го бяха намерили. Те и засилващото се слънце ме убедиха, че трябва да го преместя.
— Любими — повиках го тихо. Не реагира. Все пак заговорих — понякога чуваме и докато спим. — Ще те преместя. Може да заболи.
Той пак не отговори. Подпъхнах ръце под наметалото и го вдигнах възможно най-нежно. Въпреки това той извика и се загърчи в ръцете ми, опитваше се да избяга от болката. Отвори очи, докато го носех през площада към шатрата под дърветата. Погледна към мен и през мен, без да ме познае, без да се е събудил наистина.
— Моля те — рече задавено. — Моля те, спри. Не ме наранявай повече. Моля те.
— Вече си в безопасност — успокоих го. — Всичко свърши.
— Моля те! — извика той.
Трябваше да се отпусна на коляно, за да го внеса в шатрата. Той изпищя, когато тъканта докосна гърба му. Положих го колкото се може по-внимателно.
— Тук ще си на сянка и по-далеч от насекомите — казах му. Мисля, че не ме чу.
— Моля те. Стига. Каквото пожелаеш, всичко, каквото пожелаеш. Само престани. Престани.
— Престанах — казах му. — Вече си в безопасност.
— Моля те. — Клепачите му трепнаха и отново се спуснаха. Остана да лежи неподвижно. Така и не се беше събудил.
Излязох навън. Трябваше да остана сам. Сърцето ме болеше от страданията му, а към тях се добавиха и собствените ми внезапно нахлули спомени. Знаех какво е мъчение. Похватите на Славен бяха груби, но ефективни. Но аз имах един малък щит, с който Шутът не разполагаше. Знаех, че докато го държа срещу него, докато не му давам доказателство, че съм Осезаващ, той не може просто да ме убие. Затова бях издържал побоите и лишенията. Не дадох на Славен онова, което искаше. В противен случай щеше да ме убие без никакви угризения, с подкрепата на херцозите. А накрая, когато знаех, че вече не мога да издържа, бях откраднал смъртта си от него и предпочетох да взема отрова, вместо да му позволя да ме пречупи.
А Шутът не бе имал нищо, което да задържи. Нищо, което да иска Бледата жена — освен болката. За какво го е накарала да моли, какво го е накарала да обещае, само за да се надсмее над капитулацията му и отново да започне да го измъчва? Не исках да научавам. Не исках да знам и се засрамих, че бягам от болката му. Но нима можех да се преструвам, че нищо не се е случило, като отказвах да приема какво е изстрадал?
Дребни задачи — винаги се заемах с тях, за да се скрия от мислите си. Напълних меха с прясна вода от потока. Взех дърва от бившата погребална клада и стъкнах малък огън. Когато се разгоря, сложих единия заек да се пече на шиш, а другия — да ври в котлето. Събрах захвърлените си зимни дрехи, изтупах част от мръсотията им и ги проснах по храстите да се проветрят. Докато вършех всичко това, намерих Петльовата корона, захвърлена от Шута. Вдигнах я от земята и я поставих в шатрата, непосредствено до входа. Върнах се при потока, изтърках се с хвощ и вързах косата си на воинска опашка. Но не се чувствах като воин. Запитах се дали нямаше да ми е по-добре, ако я бях убил. Помислих си да се върна, да довърша Бледата жена и да донеса главата й на Шута.
Едва ли щеше да помогне, пък и едва ли бих могъл да го направя.
Оставих супата да изстине и изядох печения заек. Нищо не може да се сравнява с прясното месо, след като дълго си бил лишен от него. Беше сочно и с кръв по костите. Ядох като вълк, потопих се в момента и в самото хранене. Но накрая трябваше да изхвърля последната оглозгана кост в огъня и да се замисля за предстоящата вечер.
Внесох котлето в шатрата. Шутът беше буден. Лежеше по корем и се взираше в ъгъла. Косите лъчи на следобедното слънце проникваха през стените и го къпеха в цвят. Знаех, че е буден. Подновената връзка чрез Умението ми го каза веднага. Можех да блокирам физическата болка, която изпитваше. Но по-трудно бе да спра мъката му.