— Донесох ти храна — казах.
Не каза нищо.
— Любими, трябва да ядеш. И да пиеш. Донесох прясна вода.
Зачаках.
— Мога да ти направя чай, ако искаш.
Взех една чаша и я напълних с хладък бульон.
— Изпий само това и ще престана да те тормозя. Но само ако го изпиеш.
В здрача започнаха да се обаждат първите щурци.
— Любими, говоря сериозно. Няма да те оставя на мира, докато не изпиеш поне това.
Най-накрая той заговори. Гласът му бе равен. Не ме поглеждаше.
— Би ли престанал да ме наричаш така?
— Любими ли? — попитах объркано.
Той трепна.
— Да. Именно.
Останах да седя с чашата студен бульон в ръка.
— Както искаш, Шуте — отвърнах студено след дълго мълчание. — Но въпреки това няма да те оставя, докато не изпиеш това.
Той се раздвижи в полутъмната шатра, обърна глава към мен и протегна ръка за чашата.
— Подиграваше ми се с това име — рече тихо.
— О.
Взе неловко чашата, като се мъчеше да пази разранените върхове на пръстите си. Надигна се на лакът, трепереше от болката и усилията. Исках да му помогна, но знаех, че не бива да го правя. Шутът изпи бульона на две големи глътки и ми подаде чашата с трепереща ръка. Взех я и той отново легна по корем.
— Изпих го — каза уморено, след като продължих да седя до него.
Изнесох котлето и чашата. Долях вода в супата. Нека да къкри до сутринта. Седнах и се загледах в пламъците, припомнях си неща, за които не исках да мисля, и гризах нокътя на палеца си, докато не ме заболя. Намръщих се, погледнах мрака и поклатих глава. Можех да избягам във вълка в себе си. Като такъв не бях унижаван и опозоряван. Като вълк можех да запазя достойнството си и да управлявам живота си. Шутът нямаше къде да отиде.
Имах Бърич и неговите спокойни и познати методи. Имах изолация, покой и вълка. Помислих си за Нощни очи, станах и тръгнах на лов.
Този път нямах късмет. Прибрах се в малкия ни лагер след изгрев-слънце, без месо, но с пълна със зрели сливи риза. Шута го нямаше. Край огъня беше оставено котле с чай. Потиснах желанието да го повикам и зачаках почти търпеливо до огъня, докато не го видях да се връща по пътеката до потока. Носеше робата на Праотците и косата му бе влажна и прилепнала към черепа. Движеше се без характерната за него грациозност — куцаше, раменете му бяха отпуснати. С мъка се овладях да не стана да му помогна. Най-сетне той стигна до огъня.
— Намерих сливи — казах му.
Той взе една и я опита.
— Сладка е — отбеляза изненадано.
Отпусна се на земята с внимателните движения на старец. Видях как прокарва език през зъбите си. Трепна, когато откри двете дупки.
— Разкажи ми какво се случи — помоли ме тихо.
И аз му разказах. Започнах с това как бях изхвърлен в снега и продължих най-подробно, сякаш беше Сенч. Изражението му бавно се промени, докато разказвах за драконите. Постепенно изправи гръб. Усетих как връзката помежду ни се засили, когато се пресегна към сърцето ми да потвърди чутото, сякаш само думите не бяха достатъчни. С готовност се открих за него и му позволих да сподели изживяното през онзи ден. Когато му казах как Айсфир и Тинтаглия се чифтосаха в небето и изчезнаха, Шутът изхлипа. Но в очите му нямаше сълзи.
— Значи… победихме — рече той невярващо. — А тя се провали. В небето отново ще летят дракони.
— Разбира се — казах и едва тогава осъзнах, че не е знаел това. — Сега сме в твоето бъдеще. Вървим по пътя, който ти начерта.
Той отново се задави. Надигна се вдървено и закрачи напред-назад. Обърна се към мен. В очите му имаше болка.
— Но… тук съм сляп. Никога не съм предвиждал това. Винаги, във всяко видение, ако има победа, тя е с цената на живота ми. Винаги умирах.
Наклони бавно глава и ме попита, сякаш се нуждаеше от потвърждение:
— Умрях ли?
— Да, умря — бавно отвърнах аз, но не успях да скрия изпълзялата на лицето ми усмивка. — Но, както ти казах в Бъкип, аз съм Изменящият. Променям нещата.
Шутът застина като статуя и когато започна да проумява станалото, беше като да гледаш как се събужда каменен дракон. Животът го изпълваше. Започна да трепери и този път не се поколебах да го хвана за ръка и да му помогна да седне.
— Останалото — треперливо рече той. — Разкажи ми останалото.
И продължих да му разказвам през остатъка от деня, докато ядяхме сливи, пиехме чай и накрая довършихме заешката супа от снощи. Казах му, че познавам Черния мъж, и той се облещи. Разказах как съм търсил тялото му и как съм го намерил. Той се извърна, докато говорех, и усетих как връзката помежду ни отслабва, сякаш искаше да изчезне от погледа ми, стига да можеше. Въпреки това продължих и му разказах за срещата ми с Бледата жена. Той търкаше ръце и когато заговори, гласът му трепереше.