Дойде ред на най-тежката истина, която съм произнасял.
— Не. Не го преодоляваш. Аз не го преживях. И ти няма да го преживееш. Но продължаваш напред. То става част от теб, подобно на всеки белег. Ще продължиш напред.
По-късно, докато спяхме гръб до гръб под звездите върху старото наметало, усетих как започна да се тресе и гърчи в съня си. Обърнах се към него. По блестящите му бузи се стичаха сълзи, той се мяташе отчаяно и умоляваше нощта:
— Моля те. Спри. Каквото пожелаеш. Само престани, моля те.
Докоснах го, той изпищя диво и започна да се съпротивлява яростно. После се събуди задъхан. Пуснах го и той незабавно се отдръпна от мен. Изпълзя на четири крака до каменния площад край гората, наведе глава като болно куче и повърна. Повръщаше отново и отново, мъчеше се да изхвърли страхливите думи, които бе произнесъл. Не отидох при него. Не биваше.
Когато се върна, вече изправен, му подадох меха. Той си изплакна устата, плю, после пи. Остана да стои, гледаше в нощта, сякаш се мъчеше да намери в нея изгубените парчета от себе си. Чаках. Накрая мълчаливо се отпусна на наметалото. Легна на една страна, свит на кълбо, с гръб към мен. Продължаваше да трепери. Въздъхнах.
Опънах се до него. Приближих го и въпреки съпротивлението му внимателно го обърнах към мен и тромаво го прегърнах. Плачеше мълчаливо и избърсах сълзите от бузите му. Като внимавах за наранения му гръб, го приближих до себе си, сложих главата му под брадичката си и го целунах леко по темето.
— Заспивай, Шуте — казах му дрезгаво. — Тук съм. Ще се погрижа за теб.
Ръцете му се озоваха помежду ни и се уплаших, че ще ме отблъсне. Но вместо това той сграбчи ризата ми и се долепи до мен.
През цялата нощ го държах в обятията си, сякаш беше мое дете или любовник. Толкова близо, сякаш държах самия себе си, ранен и самотен. Прегръщах го, докато плачеше, прегръщах го и след като сълзите спряха. Оставих го да вземе утехата, която можеше да намери в топлината и силата на тялото ми. И нито за миг не се почувствах по-малко човек.
(обратно)Глава 30 Едно цяло
Пиша лично тези редове и ви моля да извините планинския ми почерк, с който изписвам буквите на Шестте херцогства. Подписах официалния документ, съставен от уважаемия книжник Федрен, но предпочетох сама да напиша този свитък и да се обърна към вас като вдовица към вдовица и жена към жена, за да знаете, че разбирам, че никакви земи или титли не могат да компенсират загубата ви.
През по-голямата част от живота си съпругът ви служеше на Пророците. Вярно, трябваше да бъде награден още преди години за всичко, което направи за кралете си. За него трябва да пеят във всяка зала. Само благодарение на това, че рискува живота си, оцелях в онази мрачна нощ, когато Славен Претендентът се обърна срещу нас. С типичната си скромност той помоли делата му да останат невъзпети. Изглежда безсърдечно, че едва сега, когато загина, докато ни служеше, тронът на Шестте херцогства се сеща за всичко, което му дължим.
Опитвах се да намеря принадлежащи на короната земи, с които да наградя достойно Бърич за службата му, когато пристигна куриер от лейди Търпение. Лошите новини наистина се разнасят бързо, защото тя вече беше научила за смъртта на съпруга ви. В писмото си ми съобщаваше, че той е бил един от най-скъпите приятели на покойния принц Рицарин и че е сигурна, че нейният лорд би желал имението му във Върбов лес да премине под управлението на семейството ви. Съответната титла ще ви бъде предоставена незабавно, за да остане в рода ви завинаги.
Писмо на кралица Кетрикен до Моли Свещарката Бърич— Сънувах, че бях теб — тихо каза той на пламъците в огнището.
— Нима?
— А ти беше мен.
— Ама че майтап.
— Престани — предупреди ме той.
— Кое? — попитах невинно.
— Да бъдеш мен.
Размърда се в постелката до мен. Нощта бе спуснала балдахина си над нас, ветрецът бе топъл. Вдигна тънките си пръсти, за да отметне падналите пред очите му златни кичури. Угасващата светлина на огъня почти скриваше избледняващите синини по лицето му, но скулите му все още изпъкваха твърде много.
Исках да му кажа, че някой трябваше да е него, тъй като той самият съвсем бе престанал да го прави. Но вместо това го попитах:
— Защо?
— Изнервя ме. — Въздъхна дълбоко. — Откога сме тук?
За трети път ме будеше. Вече бях свикнал. Не спеше добре, а и не очаквах друго. Ясно си спомням как спях само през деня и единствено ако Бърич е край мен да ме наглежда в дните, когато се възстановявах след тъмницата на Славен. Има моменти, когато е по-успокояващо да спиш, усещайки слънчевите лъчи през клепачите си. И моменти, когато тихият нощен разговор е по-добър от съня, без значение колко си уморен. Опитах се да преценя колко време е минало, откакто пренесох тялото му през Стълба. Странно, но бе трудно. Нощите сън на пресекулки и слънчевите дни на почивка сякаш нямаха брой.