— Пет дни, ако броим дните. Или четири нощи. Не се тревожи. Още си твърде слаб. Не искам да минавам през Стълба на Умението, докато не събереш повече сили.
— Изобщо не ми се минава през Стълба на Умението.
— Може — съгласих се. — Но в крайна сметка ще ни се наложи. Не мога да оставя завинаги Шишко при Черния мъж. И казах на Сенч, че ще чакаме кораба на брега. Трябва да пристигне след… пет дни, ако не се лъжа.
Бях изгубил представа за време в ледения лабиринт. Бях блокирал контакта с котерията след неуспешния опит за изцеление. На няколко пъти смътно усещах някой да драска по вратата ми, но решително не им обръщах внимание. Сигурно бяха загрижени за мен.
— Имам живот, към който да се върна — казах на глас, за да убедя сам себе си в това.
— А аз — не.
В гласа му звучеше задоволство. Това ме окуражи. През деня все още се случваше да застива неподвижен, сякаш се вслушваше в бъдеща, които вече не го подканваха. Запитах се как ли се чувства. През целия си живот се бе опитвал да насочи времето по най-добрия според него път. И го беше постигнал — живеехме в бъдеще, което бе негово дело. Мисля, че се колебаеше между задоволството от постигнатото и тревогата за собствената си роля в него — когато се замисляше за подобни неща. Понякога просто седеше с осакатените си ръце в скута и гледаше пръстта в краката си. Тогава погледът му беше отнесен и дишаше толкова бавно и плитко, че гърдите му почти не се движеха. Знаех, че в такива моменти се опитва да намери смисъл в неща, които по самата си същност са безсмислени. Не се опитвах да го отвличам; стараех се — както и сега — да съм оптимист относно бъдещето.
— Така е. Нямаш живот, към който трябва да се връщаш. Нямаш товари на раменете си, нямаш хомот за теглене. Ти умря. Виждаш ли колко приятно нещо може да е смъртта? Щом си мъртъв, никой не очаква от теб да ставаш крал. Или ясновидец.
Той се надигна на лакът.
— Говориш от собствен опит — каза тъжно, без да обръща внимание на насмешливия ми тон.
Ухилих се.
— Именно.
Той се отпусна върху наметалото до мен и се загледа в небето. Не се усмихна. Проследих погледа му. Звездите избледняваха. Претърколих се настрани и се изправих пъргаво.
— Скоро ще настане време за лов. Утрото наближава. Чувстваш ли се достатъчно силен да дойдеш с мен?
Наложи се да чакам отговора му. Накрая той поклати глава.
— Честно казано, не. Никога досега не съм се чувствал толкова уморен, слаб и разбит. Какво си направил с тялото ми?
„Никога досега не си бил измъчван до смърт“. Не ми се видя особено подходящ отговор, така че го премълчах.
— Мисля, че ще ти трябва известно време да се възстановиш, това е. Ако имаше малко повече месо по костите, можехме да използваме Умението и да те изцелим.
— Не — категорично отказа той. Не настоях.
— Във всеки случай, писна ми от островитянски пътни дажби, а и не ни е останало много от тях. Малко прясна храна ще ти се отрази добре. Но тя няма да дойде сама, докато се излежаваме тук. Ако я искаш сготвена, опитай да разпалиш огъня, преди да се върна.
— Добре — тихо се съгласи той.
Ловът не вървеше. Тревогите за Шута не ми позволяваха да се съсредоточа. Едва не настъпих един заек и той успя да се измъкне, въпреки че тутакси му скочих. За щастие в потока имаше риба — едра, сребриста и лесна за хващане. Върнах се по зазоряване с четири парчета, целият вир-вода. Изядохме ги, докато слънцето се издигаше в небето, след което настоях да отидем заедно до потока, за да измием изцапаните си ръце и лица. Стомахът ми бе пълен и бях готов за сън, но Шутът си оставаше тъжен и замислен. Седеше до огъня и го ръчкаше.
— Какво има? — попитах го, когато въздъхна за трети път.
— Не мога да се върна.
— Е, можеш да останеш тук. По това време е доста приятно. Но зимите са сурови, повярвай ми.
— Пак говориш от собствен опит.
Усмихнах се.
— Беше на няколко долини оттук. Но иначе си прав, говоря от собствен опит.
— За пръв път през живота си не зная какво да правя — призна той. — Пренесе ме напред, във време след смъртта ми. Всеки път, когато се будя, съм смаян. Нямам представа какво ще се случи с мен в следващия момент. Не зная какво да правя с живота си. Чувствам се като кораб, развързан от пристанището и оставен да се носи по теченията.
— Толкова ли е страшно? Носи се по течението известно време. Почивай, набирай сили. Повечето от нас копнеят за подобна възможност.