— Видях го в теб, след това — каза той. — Почувствах се виновен. Ако не бях работил върху Момичето, никога не би го направил. Искаше ми се да върна нещата назад. Години по-късно, когато дойдох да те видя в къщичката ти, си помислих: „Със сигурност вече се е излекувал. Няма начин да не се е възстановил“. — Погледна ме в очите. — Но грешах. Ти беше просто… спрял. В известен смисъл. Да, сигурно си станал по-стар и по-мъдър. Но сам не беше направил нито един опит да се върнеш към живот. Мисля обаче, че за вълка ти е било още по-лошо. Живееше като мишка в стената благодарение на трохите внимание, които ти подхвърляше Славея. И колкото и да е дебелокожа, дори самата тя го виждаше. Тя ти даде Хеп и ти го прие. Но ако не го бе стоварила пред прага ти, щеше ли да потърсиш някого, с когото да споделиш живота си? — Наведе се към мен. — Дори след като се върна в Бъкип и в някогашния си свят, ти странеше от него. Независимо какво правех и предлагах. Моя черна. Не можеше да се сближиш дори с кон.
Застинах. Думите му жилеха, но бяха самата истина.
— Стореното — сторено — казах накрая. — А сега мога да кажа само едно — ако си дошъл за това, не го прави. Не си заслужава.
Той въздъхна.
— Признавам, че тази мисъл ме изкушаваше. Признавам, че копнеех за подобно нещо. Дори ще ти кажа, че не за пръв път посещавам Момичето върху дракона, откакто сме тук. Мислех си да й предложа спомените си. Зная, че ще ги вземе, както взе и твоите. Но… в известен смисъл… макар и да не видях това бъдеще, струва ми се, че би трябвало да е точно такова, Фиц. Какво си спомняш от историята й?
Поех дъх.
— Искрен ми каза, че била член на котерията, създала дракона. Спомням си името й. Сол. Научих го в онази нощ, когато й дадох спомените си. Но Сол не могла доброволно да се даде на дракона. Искала да остане част от котерията, но в същото време и отделна, да е само Момичето от Момичето върху дракона. И така ги обрекла. Защото задържала твърде много и те нямали достатъчно живот, за да полетят като дракон. Почти го оживили, но после потънали в камъка. Докато ти не ги освободи.
— Докато ние не ги освободихме.
Дълго мълча, след което рече:
— За мен е като ехо от сън. Сол била водачът на котерията и затова я наричали Солната котерия. Но когато се стигнало до извайването, онзи, който бил готов да даде сърце на дракона, бил Реалдър. И когато всички вярвали, че драконът може да бъде оживен, го обявили като Дракона на Реалдър. — Гледаше ме спокойно. — Ти я видя. С Петльовата корона. Рядка чест, още по-рядка за чужденка. Но тя изминала дълъг път, за да търси своя Изменящ. И подобно на мен, избрала ролята на изпълнител. На шут, менестрел, клоун. — Поклати глава. — Имах само онзи момент да съм нея. Само онзи кратък сън, когато стоях върху стълба. Бях, какъвто съм, Бял ясновидец, застанах високо над тълпата и обявих полета на Дракона на Реалдър на жителите на това градче на Праотците. Но не без съжаление. Защото знаех, че моят Изменящ ще направи онова, което му е било писано от самото начало. Да влезе в дракона, за да може години по-късно да извърши промяна.
Млъкна и на лицето му се появи горчива усмивка — първата от много дни.
— Как ли се е натъжила, когато е видяла как Драконът на Реалдър потъва и се проваля заради колебанието на Сол. Сигурно си е помислила, че и тя се е провалила. Но ако Реалдър не беше направил дракона и ако този дракон не бе провален, и ако не ги бяхме намерили все още тук, в кариерата… тогава какво, Фицрицарин Пророк? През онзи ден гледаше в далечното минало, за да видиш Бял ясновидец, правещ се на клоун върху Стълб на Умението. Видя ли всичко това?
Примигнах бавно. Беше като събуждане от сън, или може би връщане в сън. Думите му сякаш събуждаха спомени, които не можех да имам.
— Ще дам Петльовата корона на Дракона на Реалдър. Това бе цената, която ми определи първия път, когато летях с него. Каза, че желае да носи завинаги короната, носена от Белия ясновидец в деня, когато любимата му се сбогувала с него точно преди да влезе в дракона си.
— Цената на какво? — попитах го, но той не отговори.
Вместо това сложи короната около китката си и предпазливо се закатери по дракона. Дожаля ми, като гледах бавните му сковани движения. Почти чувствах как новата му кожа се опъва на гърба му. Но не му предложих помощта си — мисля, че това само би влошило положението и за двама ни. Накрая успя да застане зад нея. Хвана короната с две ръце и я сложи на главата й. За момент тя остана каквато си беше — сребристо дърво. А след това цветовете от дракона потекоха в нея. Короната заблестя в златно, перата грейнаха в червено и скъпоценните камъни в очите заискриха. Самите пера станаха лъскави като истински и от сковаността им не остана нищо — накланяха се точно като перата на петел.