По бузите на Момичето се появи по-плътна руменина. Сякаш пое дъх. Замрях от изумление. И тогава очите й се отвориха — зелени като люспите на дракона. Изобщо не ме погледна, а се обърна назад към Шута. Протегна ръка и докосна лицето му. Очите им се срещнаха. Шутът се наведе към нея, сякаш пленен от погледа й. Ръката й легна на тила му и Момичето го придърпа към себе. Устните им се сляха.
Целуна го дълбоко. Станах свидетел на страстта, която споделяха. Но това не приличаше на благодарност, целувката се проточи и ми се стори, че Шутът би я прекъснал, стига да можеше. Беше се напрегнал, мускулите на врата му се стегнаха. Не я прегърна, а прибра широко разперените си ръце и притисна юмруци в гърдите си. А тя продължаваше да го целува и се уплаших, че той или ще се разтопи в нея, или ще се превърне в камък в прегръдката й. Уплаших се какво дава, още повече се уплаших какво тя взема от него. Нима не бе чул нито дума от онова, което му говорех? Защо бе пренебрегнал предупреждението ми?
И тогава, толкова внезапно, колкото се бе съживила, тя го пусна. И сякаш изгубила интерес към него, се извърна и отново повдигна лице към слънчевите лъчи. Стори ми се, че въздъхна дълбоко още веднъж, след което отново затвори очи. Застина неподвижна. Сияещата Петльова корона се бе превърнала в част от Момичето върху дракона.
А Шутът, освободен от нежеланата близост, изведнъж се отпусна и започна да се свлича. Почти изгубил съзнание, падна от гърба на дракона и едва успях да го уловя и да не позволя наскоро заздравелите му рани да се отворят. Въпреки това той изкрещя, когато се озова в обятията ми. Усещах го как трепери като болен от треска.
— Това е прекалено — простена жално. — Ти си прекалено много човек, Фиц. Не съм направен за подобно нещо. Вземи го от мен, вземи го или ще умра.
— Какво да взема? — попитах рязко.
— Болката — изпъшка той. — Живота си.
Застинах. Не разбирах какво има предвид. А той приближи устни до моите.
Може би искаше да е нежен. Но въпреки това приличаше повече на ухапване на змия, отколкото на нежна целувка, когато устните му докоснаха моите и потече отровата на болката. Мисля, че ако със страданието не бе смесена и любовта му, сигурно щях да умра. Беше изгаряща, изпепеляваща целувка, поток от спомени, който не можех да откажа, след като потече. Никой човек на зрели години не бива да изпитва наново цялата страст, на която е способен един младеж. С възрастта сърцата ни стават чупливи. Моето едва не се пръсна от този порой.
Беше буря от емоции. Не бях забравил майка си. Само я бях прогонил в една част от сърцето ми и отказвах да отварям вратичката към нея, но тя винаги си бе там с дългата си златна коса, ухаеща на невен. Спомних си и баба си, също от Планинското кралство, а дядо ми бе прост страж, отдавна служещ в Лунно око и приел планинските обичаи. Разбрах всичко това за един ослепителен миг и си спомних как майка ми ме викаше от пасищата, където трябваше да паса овцете, макар да бях едва петгодишен. „Кепет, Кепет!“ — звънеше ясният й глас и аз тичах към нея бос по тревата.
И Моли… как бих могъл да прогоня миризмата и вкуса й, сладки като мед и билки, начина, по който смехът й пееше като звънчета, когато я гонех по брега, червената й пола, мятаща се около голите й прасци, или усещането за косата й в ръцете ми, тежките кичури, преплитащи се в грубите ми длани? Очите й бяха тъмни, но блестяха със светлината на свещите, когато ги поглеждах, докато се любехме в слугинската й стая в замъка Бъкип. Тогава си мислех, че тази светлина ще принадлежи единствено на мен.
И Бърич. Той бе истински баща за мен, а после приятел, когато станах достатъчно висок, за да стоя до него. Част от мен разбираше как се е влюбил в Моли, след като е решил, че съм мъртъв, но друга част бе вбесена и наранена въпреки здравия разум, задето бе взел за съпруга майката на дъщеря ми. В незнанието и страстта си той ми бе откраднал жената и детето.
Удар след удар се стоварваше върху мен. Бях нажежено желязо върху наковалнята на паметта. Отново линеех в тъмницата на Славен. Усетих миризмата на гнила слама, чувствах студения допир на камъка върху разбитата си уста и буза, докато лежах и се опитвах да умра, за да не може да ме наранява повече. Като болезнено ехо се върна споменът за побоя на Гален години преди това, на върха на каменната кула, която наричахме Градината на кралицата. Беше ме нападнал физически и с Умението, а накрая бе осакатил магията и бе внедрил в ума ми, че съм некадърник и е по-добре да сложа край на живота си, отколкото да живея и да срамя фамилията си. Беше ми дал завинаги спомена за това какво е да си на крачка от самоубийството.