Всичко това бе ново, всичко се случваше едновременно, одираше душата ми и ме оставяше да съхна изкормен на соления вятър.
Върнах се в лятото и отслабващите слънчеви лъчи. Сенките под дърветата бяха станали по-тъмни. Проснах се на земята, скрил лице в ръце, неспособен дори да плача. Шутът седна до мен на окапалите листа, потупваше ме по гърба като малко дете и ми пееше някаква нежна глупава песничка на древния си език.
— Вече всичко е наред, Фиц — каза ми тихо. — Отново си едно цяло. Този път, когато се върнем, ще изминеш целия път до стария си живот. Целия.
След известно време открих, че отново мога да дишам дълбоко. Изправих се бавно. Движех се толкова трудно, че Шутът ме хвана да ме поддържа. Но не слабостта, а учудването забавяше крачките ми. Бях като слепец, който е прогледнал отново. Очертанията на всяко листо изпъкваха ярко, когато го погледнех, виждах жилките му като тънка дантела, виждах накацалите по него насекоми. Птици се надпяваха над нас и ги долавях с Осезанието си толкова силно, че не можех да се съсредоточа върху тихите въпроси, които ми задаваше Шутът. Светлината се спускаше на потоци през балдахина от листа и озаряваше гората със златни колони. Тук-там проблясваше реещ се във въздуха прашец. Стигнахме до потока и коленичих да пия от студената сладка вода. Но когато се наведох, движението на водата върху камъните внезапно ме заплени и привлече вниманието ми към чистия възтъмен свят на дъното. Тинята се наслагваше на шарки върху огладените камъчета, водните растения нежно се люлееха в течението. Сребърна рибка се мярна между тях и се скри под потънало кафяво листо. Докоснах го с пръст и се разсмях на глас, когато рибката се хвърли да се спасява. Вдигнах очи към Шута, за да видя дали и той я е забелязал. Той ме гледаше нежно, но сериозно. Постави ръка на главата ми като баща, благославящ детето си.
— Ако си мисля за всичко случило се с мен като за свързана верига, която в крайна сметка ме довежда до това място, да те видя как си коленичил до водата, жив и едно цяло, то… то цената не е била твърде висока. Като те гледам така, това ме лекува.
Прав беше. Отново бях едно цяло.
Не напуснахме площада тази вечер. Запалих огън и прекарах по-голямата част от нощта загледан в него. Сякаш подреждах свитъци или билки за Сенч — така преминах през всичките години, откакто бях дал половината си живот, и пренаредих опита си за тях. Полустрасти. Връзки, в които не давах нищо и нищо не получавах. Отстъпления и лавирания. Оттегляне. Шутът лежеше между огъня и мен и се преструваше, че спи. Знаех, че будува с мен.
— Зло ли ти причиних? — попита ме той, когато утрото вече наближаваше.
— Не — отвърнах тихо. — Аз сам съм си причинил зло преди много години. А ти ме върна на правия път, за да го поправя.
Не знаех как ще го направя, но знаех, че ще го направя.
На сутринта угасих тлеещите въглени. Оставихме шатрата на Праотците да се издува на вятъра и избягахме от приближаващата лятна буря. Разделихме си зимното ми облекло, след което той докосна с пръсти китката ми и влязохме в Стълба, свързани чрез Умението.
Озовахме се в стаята в ледения дворец на Бледата жена. След две олюляващи се крачки Шутът изпъшка и се свлече на колене. На мен пътуването през Стълба не ми се отрази толкова зле, макар за момент да усетих световъртеж. Студът ме сграбчи почти моментално. Помогнах на Шута да стане. Той се огледа учудено, трепереше. Дадох му малко време да се съвземе и да разгледа покритите със скреж стъкла, виелицата навън и Стълба на Умението.
— Хайде — казах му тихо.
Слязохме по стълбите и спряхме в стаята с картата. Шутът погледна изрисувания на нея свят. Дългите му пръсти се плъзнаха по вълнуващото се море и се върнаха към Бък. Посочи четирите скъпоценни камъни край Бъкип, без да ги докосва.
— Тези камъни… Стълбове на Умението ли означават?
— Мисля, че да — отвърнах. — Би трябвало да са Камъните свидетели.
Той погали тъжно и умислено крайбрежието далеч на югоизток от Бъкип. Там не блестеше нито един камък. Поклати глава.
— Там вече не живее никой, който да ме познава. Глупаво е дори да си го помислям.
— Никога не е глупаво да си помислиш за завръщане у дома — уверих го. — Ако помоля Кетрикен…
— Не, не, не — тихо рече той. — Това беше просто мимолетна фантазия, Фиц. Не мога да се върна там.
Когато приключи с разглеждането на картата, слязохме долу, дълбоко в синкавата светлина на лабиринта. Имах чувството, че се спускаме в стар кошмар. Докато вървяхме, видях как безпокойството му се засилва. Стана по-блед, но не само заради студа. Изчезващите синини по лицето му изпъкнаха като сенки на властта на Бледата жена над нас. Докато обикаляхме помещение след помещение, прелестта на това място ме докосна, макар и да се тревожех за Шута, който все повече се уморяваше и не казваше нито дума. Може би не бяхме преценили добре и още не бяхме готови да се върнем на мястото, където бе преживял такива мъчения.