Много от покоите в каменното ниво изглеждаха недокоснати от вандализма и деградацията, които бях видял в ледената крепост. Каменните греди бяха покрити с изящни изображения на гори, листа, риби и птици, мотивите се повтаряха по фризовете. Изглеждаха екзотични и чужди, цветовете бяха или твърде пастелни, или твърде замъглени за вкуса на Шестте херцогства. Човешките фигури бяха издължени, с изрисувани очи и странни знаци по лицата. Напомняха ми за Селден, бинградския търговец с неестествените люспи по лицето. Споделих го с Шута и той кимна. По-късно, докато вървяхме по поредния каменен коридор, ме попита:
— Виждал ли си бяла роза, която е расла години наред до червена?
— Сигурно — отвърнах, мислех си за градините в Бъкип. — Защо?
Ъгълчето на устата му се повдигна леко.
— Сигурно си ги виждал, без да ги забелязваш. След години подобна близост се стига до размяна. Най-ясно личи при белите рози, които могат да порозовеят или по чисто белите им преди листенца да се появят червени жилки. Става така, защото разменят самата си същност.
Погледнах го объркано, зачуден накъде ли се е зареял умът му и трябва ли да се тревожа. Той поклати глава.
— Търпение. Нека обясня. Драконите и хората могат да живеят заедно. Но когато го правят твърде дълго, започват да си влияят едни на други. Праотците са били в близост до драконите поколения наред. — Поклати глава малко тъжно. — Трансформацията никак не е изящна. Понякога излагането е твърде голямо и децата не оцеляват много след раждането си или пък животът им е кратък. За малцина той може да бъде продължен, но за сметка на плодовитостта. Праотците са били дълголетна раса, но не били плодовити. Децата се раждали рядко и били голямо съкровище.
— И дали сме постъпили разумно, като върнахме драконите в света, за да наложат отново върху нас тази промяна?
— Да. Разумно постъпихме. — Изглеждаше напълно спокоен. — Човечеството ще научи цената да живее в близост до дракон. Някои ще я платят с радост. Праотците ще се върнат.
Известно време вървехме мълчаливо. После ми хрумна друг въпрос.
— Ами самите дракони? Те не се ли влияят от нас?
Този път помълча по-дълго.
— Предполагам, че се влияят. Но го смятат за позорно и прогонват такива същества. Бил си на острова на Другите.
Обърках се. Не знаех какво да кажа. Отново стигнахме до кръстовище. Единият коридор бе леден, другите два — каменни. Избрах напосоки един от каменните. Докато вървяхме, се помъчих да примиря идеята на Шута за Праотците с моите впечатления от тях.
— Мислех, че Праотците са били едва ли не богове — казах накрая. — Далеч надвишаващи хората както духом, така и с ума си. Такива ми се сториха, когато ги срещнах, Шуте.
Той ме погледна объркано.
— В потока на Умението. Безтелесни същества с огромна сила на ума.
Внезапно той вдигна глава и се заковах до него, ослушах се. Шутът се обърна към мен. Очите му бяха станали огромни. Ръката ми посегна към меча. Не чувах нищо.
— Не се плаши — казах му. — Просто отнякъде става течение. Сякаш някой шепне в далечината.
Той кимна, но му трябваха няколко минути, докато дишането му се успокои.
— Подозирам, че Умението е останало от по-старо време — каза после. — То е остатък от таланта, развил се между дракони и хора, начин да общуват помежду си. Не разбирам какво имаш предвид, като говориш за поток на Умението, но може би тази способност позволява на човек да се освободи от необходимостта от материално тяло. Вече ми показа, че е много по-могъща магия, отколкото предполагах. Може би е резултат от дълъг живот редом с дракони и се е запазила. И дори след като драконите са изчезнали, потомците на Праотците са запазили тази способност и са я предавали на децата си. У някои се проявява съвсем слабо. У други — той ме изгледа косо — кръвта на Праотците е по-силна.
Не казах нищо и след известно време той попита едва ли не насмешливо:
— Не можеш да го признаеш на глас, нали? Дори на мен.
— Мисля, че грешиш. Нямаше ли да знам тези неща, ако са истина, нямаше ли да ги почувствам? Нима казваш, че съм по някакъв начин потомък на Праотците? И какво означава това — че в мен има нещо от дракон ли?
Той се разсмя. Много се зарадвах да го чуя да се смее, пък било и на мен.
— Само ти можеш да го кажеш по такъв начин, Фиц. Не. Не искам да кажа, че в теб има нещо от дракон, а че в един момент същността на драконите е проникнала в рода ти. Някой твой предшественик може да е „вдишал диханието на дракона“, както се говори в старите легенди. И това се е предало до теб.