— Не ми е чак толкова студено — слабо каза той. — Аз съм просто… извън своето време, Фиц. Аз съм риба във въздуха или птица под водата. Намирам се отвъд живота си, вървя пипнешком всеки ден и се питам какво да правя със себе си. Трудно е. Много ми е трудно.
Гласът му ставаше все по-тих и по-тих. Погледна Черния мъж, сякаш го молеше за помощ.
Не знаех какво да му кажа. Може би негодуваше, че съм му спечелил още живот? Тази мисъл беше болезнена, но премълчах. Гледах как Черният мъж се мъчи да намери подходящите думи.
— На това мога да те науча… — Гласът му замря. На лицето му бавно като изгрев се появи усмивка. Наведе се към Шута и каза нещо на непознат език.
Шутът се отвори към него като цвете към светлина. Трепереща усмивка озари лицето му и той колебливо отговори на същия език. Черният мъж възкликна възторжено. Посочи гърдите си и бързо каза нещо, след което сякаш се сети за добрите обноски, взе котлето и една чаша, напълни я с изящно движение и я сложи пред Шута. Той му отговори с благодарствена тирада. Езикът им като че ли се нуждаеше от твърде много думи, за да изрази съвсем прости неща. Нито една негова сричка не ми се виждаше позната. Гласът на Шута започна да става все по-слаб. Накрая той пое дъх и май довърши речта си.
Почувствах се обиден като дете, на което не обръщат внимание. Шутът, изглежда, го усети и бавно се обърна към мен. Отметна косата си с треперещите си пръсти.
— Не съм чувал езика на детството ми, откакто… откакто напуснах дома си. Да го чуя отново е същински балсам.
Сенч и Предан явно бяха разбрали от Шишко, че съм се върнал, защото така заблъскаха защитните ми стени, че се почувствах подложен на обсада. С неохота реших, че е време да ги пусна. Взех чашата чай, която вече ми бе налял Черният мъж, седнах до огъня и когато видях, че Шутът пак оживено говори с домакина ни, се предадох и свалих стените.
Гневът, страхът и отчаянието на Сенч превариха всички мисли и ме заблъскаха, сякаш съм някакъв некадърен паж. Май се раздразни още повече, когато се разсмях на атаката му, макар че реакцията ми развесели Предан.
Нищо лошо не може да ти се е случило, щом се смееш така! Никога не съм те виждал толкова безгрижен.
Долових радостта и изумлението на момчето. Миг по-късно Сенч го повтори.
Какво е станало с теб? Да не си пиян?
Не. Цял съм, напълно излекуван. Шутът също. Но разказът ми ще почака. Всичко при вас наред ли е? Принцът добре ли е, успя ли да спечели невястата си? Шишко ми разказа някаква щура история за глава на дракон пред огнището на майчиния дом. Вярно ли е? Кой е убил Айсфир?
Никой не го е убивал. Просто главата му беше поставена там. Да, всичко изглежда завършено и уредено — с мрачно задоволство отвърна Сенч. — И щом знаем, че си в безопасност, можем да отплаваме още утре. Разбира се, стига Предан да намери кураж да каже на невястата си, че трябва да дойде с него.
Бих предпочел да й оставя малко време, за да е сигурна, че тръгва по своя воля — твърдо отвърна Предан.
Не разбирам. Няма ли някой да започне от самото начало?
И тогава чух разказа на Сенч и Предан, с развълнуваните добавки на Шишко, как Копривка започнала да тормози Тинтаглия, мъчела я насън и наяве, вадела й душата да се отплати на жалките хора, понесли такива страдания заради освобождаването на Айсфир. Накрая, както гълъбица насочва мъжкия в гнездото си, Тинтаглия подгонила Айсфир към Цайлиг, драконите се явили на все още заседаващия хетгурд и после отлетели към остров Мейл и Уислингтън.
И там кацнали пред майчиния дом на Елиания. Доколкото разбрах, не минало без поражения, но така или иначе огромният Айсфир успял да пъхне главата си в майчиния дом и пльоснал за момент главата си върху камъните пред огнището, така че обещанието на Предан към Елиания било изпълнено.
Елиания нали каза, че е удовлетворена, че приема обещанието на Предан за изпълнено и че той се е показал достоен за нея, когато помогна за спасяването на майка й и сестра й. — Бях малко смутен защо е било нужно всичко това.
О, тия дни е наистина удовлетворена — язвително отвърна Сенч и заподозрях, че целомъдрието на Предан не е устояло на изпитанията на момичето. — Майка й се оказа трудната, което ужасно разстрои Пиотре. Още преди да стигнем Цайлиг, Ертре заяви, че не смята уговореното от мъже за дъщеря й за обвързващо. Смята за немислимо Елиания да напусне дома си, та дори и за да стане кралица на Шестте херцогства. Намери хиляди недостатъци в уговорката и каза, че щом е още жива и следователно е истинската нарческа, всичко това е станало без съгласието й. Противопоставя се на идеята Лестра да наследи титлата; смята, че момичето не е годно да управлява след нея. И се ужасява от мисълта, че децата на Елиания и Предан трябва да останат в Шестте херцогства.