— Току-що разбра, че можем да се приберем през Стълба на Умението — обясних им. — Шишко мрази корабите. И се радва, че пътуването ни може да продължи само няколко мига, вместо цели дни.
Черният мъж ме погледна неразбиращо. Шутът каза нещо на родния си език и домакинът ни каза едно дълго „аааа“ и кимна. Обяснението като че ли му напомни някакъв друг случай, защото започна дълъг монолог, предназначен за Шута.
Шишко внезапно спря и наклони глава настрани.
— Свитъците, казва Сенч, вземи свитъците. — Спря и се намръщи, докато слушаше заръките на стария убиец. — Но не веднага! Не трябва да тръгваме веднага за дома, нека първо намери начин да обясни какво е станало. Но скоро. Копривка се уморява от всички тези съобщения.
Бях дал на Сенч много материал за размисъл и за мое облекчение той се оттегли. Предан се опита да ми обясни как Копривка е успяла да убеди Айсфир да представи главата си на нарческата, но Шишко бе твърде развълнуван, за да ни позволи да разговаряме. Усетих и нетърпението на принца — явно имаше по-добри начини да си прекара времето от това да говори с мен. Отпратих го със строгото предупреждение да внимава. Сигурен съм, че изобщо не ми обърна внимание.
Шутът кимаше уморено на Черния мъж, който надълго и нашироко му обясняваше нещо. Това бе най-непознатият език, който бях чувал — не можех да разбера нито дума. Шишко настоя да ми разкаже как е прекарал с Черния мъж — най-подробно обясни какво са яли, колко ядосан и разтревожен бил Сенч и как той си намерил чудесна пързалка съвсем наблизо. Кръглото му лице грееше от задоволство. Беше забележителен човек. Приемаше съвсем спокойно, че съм се върнал, че Шутът вече не е мъртъв и че скоро ще се приберем у дома, без да се качваме на кораби. Радостта му от пързалянето беше равна на радостта от завръщането ми. Завидях на лекотата, с която приемаше промените и бъдещето.
Докато той бъбреше, се опитах да помисля какво крие бъдещето за мен. Щяхме да се върнем в Бъкип и имах задачата да пренеса там библиотеката на Умението. Вече се ужасявах от мисълта колко пъти ще ми се наложи да минавам през Стълбовете. Но тази задача изглеждаше съвсем проста в сравнение с онова, което щеше да последва. Трябваше да се запозная с Копривка. И да разкрия на Моли, че съм жив. Заля ме такава вълна от копнеж, че почти останах без дъх. Като бе възстановил всичките ми спомени, Шутът бе върнал сърцето ми във времето до онзи момент, когато за пръв път научих, че съм я изгубил. Мъката и любовта ми към нея бях толкова пресни и силни, колкото и тогава. Ужасявах се от мисълта за първата ни среща и за всички обяснения, които трябваше да дам. Ужасявах се, че ще се изправя пред мъката й за изгубения съпруг, но знаех, че трябва. Бърич се бе грижил за дъщеря ми, когато бях „мъртъв“. Нима можех да не отговоря със същото за малките му синове? И все пак нямаше да е лесно. Нищо нямаше да е лесно. Но пък в същото време осъзнах, че го очаквам и вярвам, че след споделената мъка от смъртта на Бърич може в края на краищата да има и нещо друго. Почувствах се повърхностен и алчен при тази мисъл, но въпреки всичко нея си я имаше. Сякаш бяха минали години, откакто за последен път бях гледал напред и бях виждал надежди и възможности. Внезапно разбрах, че искам промяна и живот и че съм готов да приема опасностите и да се опитам отново да спечеля любовта на Моли.
Шишко разтърси рамото ми и викна радостно:
— Е? Искаш ли да отидем?
— Да — отговорих неочаквано за себе си и осъзнах, че се усмихвам и кимам на описанието му на пързалката.
Радостта му беше толкова голяма, че не можех да я стъпча, а и изведнъж се оказа, че всъщност нямам какво друго да правя. Шутът щеше да си почива, пък и явно се наслаждаваше на разговора си с Черния мъж. Така че се облякохме и излязохме навън. Смятах да се пусна един-два пъти с Шишко, колкото да не го разочаровам, но пързалката се оказа дълга и лъкатушеща като пързалка на видра — и също толкова примамваща. През последните няколко дни Шишко бе успял направо да я полира. Пуснахме се по корем, после отново, но този път върху наметалото ми, и крещяхме като деца, без да ни е грижа колко ще се измокрим и ще измръзнем.
Беше игра, чиста и непосредствена. Игра, за която не помня от кога не бях имал време. Игра, която подминавах като ненужна и смятах за прекъсване на всички прагматични задачи на подредения живот. Кога бях забравил как да се наслаждавам на подобни прости радости? Забравих самия себе си в играта и със стряскане се върнах в света, понеже чух някой да ме вика. Тъкмо бях стигнал края на пързалката и когато се обърнах към Шута, Шишко се тресна в мен отзад. Полетях и се прекатурих, без да ми стане нищо, а Шишко тупна върху мен. Разплетохме се криво-ляво и видяхме, че Шутът ни гледа развеселен и с любов, от която ми се сви сърцето. Но в очите му се четеше и съжаление и печал.