Може би защото Шишко беше до мен, а може би защото за първи път от влизането ми във владенията на Бледата жена се чувствах по-спокойно, спах достатъчно дълбоко, за да сънувам свои собствени сънища. Както и да е, Копривка ме намери. Или може би аз намерих нея. Беше привечер. Намирах се на място, което почти си спомнях, но в същото време бе толкова променено, че не бях сигурен къде точно съм. В сумрака блестяха цветни лехи. Някъде приглушено шуртеше фонтан. Вечерният ветрец смесваше благоуханията на разтворените цветчета.
Копривка седеше сама на каменна пейка. Беше облегнала глава на стената зад себе си и се взираше към небето. Трепнах, когато я видях. Прекрасната й коса беше остригана до кожа. Това е най-старият знак на траур в Шестте херцогства и жените рядко прибягват до него. Клекнах на камъните пред нея във вълчия си образ. Тя се размърда и ме погледна.
— Знаеш ли, че баща ми е мъртъв?
— Да. Съжалявам.
Пръстите й се заиграха с гънките на тъмната й пола.
— Беше ли там?
— Когато си отиде — не. Но бях, когато получи нараняването, което го уби.
Настъпи кратко мълчание.
— Защо се чувствам толкова неловко да питам, сякаш е непристойно да се интересувам? Знам, че принцът мисли, че е по-добре да заобикаля тази тема, и казва само, че баща ми е герой и е паднал като герой. Но това не ми е достатъчно. Искам да знам как е умрял… как е бил ранен. Искам… трябва да науча всичко, до най-малката подробност. Защото се хвърлили тялото му в морето и никога няма да го видя отново, нито жив, нито мъртъв. Знаеш ли какво е? Да ти кажат, че баща ти е мъртъв — и толкова?
— Много добре зная какво е — отвърнах. — Същото стана и с мен.
— Но накрая са ти разказали, нали?
— Разказаха ми лъжата, която разказваха на всички. Не. Така и не научих как е умрял в действителност.
— Съжалявам — съвсем искрено рече тя и ме изгледа с любопитство. — Променил си се, Сенковълк. Ти… звъниш. Все едно… като камбана, когато я ударят. Каква е думата?
— Отеквам? — предположих и тя кимна.
— Усещам те по-ясно. Все едно че си истински.
— Аз съм си истински.
— Имам предвид тук.
Искаше ми се да е така.
— Колко искаш да знаеш? — попитах я.
Тя повдигна брадичка.
— Всичко. Абсолютно всичко. Той ми беше баща.
— Беше — принудих се да се съглася. Събрах кураж. Време беше. И тогава ми дойде друга мисъл. — Къде си в момента? Когато си будна?
Копривка въздъхна безнадеждно.
— И сам виждаш. В Градината на кралицата, в замъка Бъкип. Кралицата ми позволи да се върна у дома за три дни. Извини се на мен и на майка ми, но каза, че може да ми даде повече време за оплакване. Откакто се научих да сънувам истински, дори нощите не ми принадлежат. Винаги съм на разположение на трона на Пророците и се очаква да му посветя целия си живот.
— В това отношение си съвсем като баща си — казах. Подбирах думите си внимателно.
Тя внезапно пламна и цялата градина се озари от гнева й.
— Той даде живота си за тях! И какво получи в замяна? Нищо. Да, някакво имение след смъртта му, в някакъв си Върбов лес, за който не съм и чувала. Какво ме интересува земята и титлата? Сега ме наричат лейди Копривка, сякаш съм дъщеря на благородник. А зад гърба ми ме наричат лейди Драка, защото винаги казвам онова, което мисля. Изобщо не ми пука какво им е мнението за мен. При първа възможност ще се махна оттук и ще се върна у дома. В истинския си дом, в къщата, която е построил баща ми, при неговите плевни и пасища. Да си вземат Върбов лес и да го разрушат камък по камък, не ме интересува. Искам да си върна баща си.
— И аз. Но въпреки всичко имаш повече права върху Върбов лес от всеки друг. Баща ти е служил на принц Рицарин и онова имение е било от любимите му. Това, че го получаваш, те прави наследница на Рицарин.