Не мога да замина, Сенч. Шутът е болен. Не може да пътува.
Сенч помълча известно време.
Но от думите ти излиза, че не се налага да го носиш много надалеч. Само до Стълба на Умението, а после да го прибереш у дома, при лечителите и на топло.
Де да беше толкова просто. Пътят до Стълба е много коварен и студен. А самото пътуване през камъка е много изтощително за него. Не смея да го излагам на риск. И без това мина през твърде много изпитания.
Разбирам. — Усетих го как преценява думите ми. — Мислиш ли, че ще е по-добре след едно денонощие? Мога да ти отпусна още толкова.
Постарах се мисълта ми да прозвучи твърдо.
Не знам. Но ще са му нужни дни, докато се излекува, Сенч. Няма да го излагам на риск.
Добре тогава. — От мисълта му струеше раздразнение, но и приемане на положението. — Щом така трябва.
Именно трябва — отвърнах твърдо. — Ще тръгнем, когато Шутът се поправи. Не по-рано.
Утрото ме завари изпълнен с тревога. Много добре знам, че мнозина от ранените на бойното поле умират дни след битката от треска, диария или инфекции. Идването тук бе изстискало силите на Шута и бе зачеркнало многото дни почивка. Спеше тежко и се събуди след пладне с подпухнали очи и измъчено лице. Пи вода чаша след чаша. Прилкоп настоя да се премести от пода на леглото му. Шутът едва преодоля краткото разстояние, сви се в леглото на Черния мъж и почти моментално заспа пак. Кожата му бе топла на пипане.
— Може пък да е само един от периодите му на промяна — казах на Прилкоп. — Надявам се да е така. Ще е по-добре, отколкото някаква инфекция. Ще е трескав и слаб няколко дни, след което кожата му ще се обели като изгоряла. Новата кожа под нея ще е по-тъмна. Ако е това, няма какво да направим за него, освен да се постараем да му е удобно и да чакаме.
Прилкоп докосна бузите му и ми се усмихна.
— Точно това подозирах и аз. Случва се при някои от нас. После минава. — Погледна Шута и добави: — Стига да е само това. — Поклати глава. — Раните му са твърде много.
Въпросът се оформи сам и го зададох, без да си помисля дали не е неучтиво.
— Защо се променяте? Защо Шутът се е променил? Бледата жена си остана бяла.
Той разпери объркано ръце.
— О, много пъти съм си мислил за това. Ясновидците, които си остават бели, често говорят много, но вършат малко. А той и аз на младини предсказахме много промени. И после се заехме да ги извършим. И така може би сме променили и себе си.
— Но Бледата жена също действаше, за да направи промени.
Той се усмихна с мрачно задоволство.
— Опита се. И се провали. Ние победихме. Ние променихме. — Наклони глава. — Може би. Така мисли старецът. — После погледна спящия Шут и кимна замислено. — Нуждае се от почивка. От сън и добра храна. И тишина. Идете с Шишко за риба. Прясната риба ще му дойде добре.
Поклатих глава.
— Не искам да го оставям в това състояние.
Прилкоп постави приятелски ръка на рамото ми.
— Ти го безпокоиш. Усеща тревогата ти. Ако искаш да си почине, по-добре си иди.
— Трябва да си идем вкъщи — обади се Шишко от мястото си край огъня. — Искам си вкъщи.
Шутът изграчи името ми:
— Фиц.
Моментално се озовах до него с чаша вода. Не искаше да пие, но настоях.
— Искаш ли още нещо? — попитах го, след като се напи.
Очите му бяха неестествено ярки от треската.
— Да. Искам да си идеш у дома.
— Не знае какво говори — казах на Прилкоп. — Не мога да го взема в това състояние.
Шутът пое дълбоко дъх и заговори с усилие:
— Не. Напротив. Зная какво говоря. Вземи Шишко. Върви си у дома. Остави ме тук.
Закашля се и ми направи знак за още вода. Пи на малки глътки и отново пое дълбоко дъх. Помогнах му да легне отново.
— Няма да те оставя в това състояние — казах. — Ще останем тук толкова, колкото е нужно. Не се безпокой за нищо. Ще съм до теб.
— Не. — Изглеждаше раздразнителен по характерния за болните уморен начин. — Чуй ме. Трябва да остана. Тук. Известно време. С Прилкоп. Трябва да разбера… кога съм, къде съм… Трябва да… Фиц, той може да ми помогне. Знаеш, че няма да умра. Това е само един от периодите на промяна. Но онова, което трябва да науча, трябва да го науча сам. Трябва да остана сам за известно време. Трябва да помисля. Сам. Разбираш ме. Знам, че ме разбираш. Бях теб.
Вдигна ръце да разтърка челото и бузите си. Сухата кожа се олющи под изтънелите му пръсти и отдолу се видя нова, по-тъмна кожа. Завъртя очи към Прилкоп.
— Трябва да си иде — каза му, сякаш Прилкоп можеше да ме накара насила. — Нужен е у дома. И той има нужда да е у дома.