Седнах на пода до леглото. Разбирах го. Спомнях си дългите дни на моето възстановяване след тъмницата на Славен. Помнех колко неуверен се чувствах. Мъченията карат човек да се срамува. Да се пречупи и да пищи, да се моли, да дава обещания… Може би никой не би простил подобно нещо, освен ако сам не е минал през него. Шутът трябваше да остане сам известно време, за да прецени отново как вижда самия себе си. Докато се възстановявах, не исках Бърич да ми задава хиляди въпроси; не исках дори да бъде грижлив и внимателен. Той го разбра инстинктивно и ме остави дни наред да седя и да се взирам мълчаливо в поляните и хълмовете. Трудно ми бе да призная, че съм човек, а не вълк; още по-трудно бе да призная, че още съм самият себе си.
Шутът протегна тънка ръка изпод одеялото. Потупа неловко рамото ми и прокара пръсти по брадясалата ми буза.
— Върви у дома. И да се обръснеш. — Успя да се усмихне измъчено. — Остави ме да си почина, Фиц. Просто ме остави да си почина.
— Добре. — Опитах се да не се чувствам като отпратен. Обърнах се към Шишко. — Е, в такъв случай ще те заведа у дома. Облечи се по-топло, но не е нужно да прибираш багажа си. Ще бъдем в Бъкип, преди да е минала нощта.
— И пак ще сме на топло? — нетърпеливо попита Шишко. — И ще има топъл хляб и масло, мляко и ябълки, сладкиши и стафиди? Сирене и бекон? Тази вечер?
— Ще направя всичко възможно. Приготвяй се. И кажи на Сенч от мое име, че тази вечер се връщаме у дома. Аз ще кажа на стражата при портата, че сме се прибрали по-рано, с първия кораб. Защото ти е било студено.
— Ами то си ми е студено — каза той. — Но никакви кораби. Обеща.
Нищо не му бях обещавал, но все пак кимнах.
— Никакви кораби. Приготвяй се, Шишко. — Обърнах се към Шута. Отново беше затворил очи. Заговорих тихо: — Е, стана твоята. Май както винаги. Ще прибера Шишко у дома. Няма да ме има един ден. Най-много два. Но после ще се върна и ще донеса хляб и вино. Искаш ли нещо по-конкретно? Нещо за ядене?
— Имаш ли кайсии? — попита ме той с несигурен глас. Явно не бе разбрал напълно какво му казвам.
— Ще се опитам да намеря — отвърнах, макар да ме съмняваше. Пригладих косата му. Беше твърда и суха на пипане, челото му гореше. Погледнах Прилкоп. Той бавно кимна на мълчаливата ми молба. Хубаво го завих, преди да тръгна. Наведох се и въпреки че беше затворил очи, опрях чело в неговото.
— Скоро ще се върна — обещах.
Той не отговори, може би вече спеше. Оставих го така.
— Грижи се за него — казах на Черния мъж. — Ще се върна утре. Погрижи се да яде.
Той поклати глава.
— Не се връщай толкова бързо. Използваш порталите твърде много, твърде начесто. — Направи жест, сякаш извличаше нещо от гърдите си. — Те вземат от теб и ако не оставиш достатъчно за себе си…
Впери поглед в мен, сякаш искаше да се увери, че съм го разбрал. Не бях, но все пак кимнах.
— Ще внимавам.
— Сбогом, шишкаво човече. Сбогом, шутовски Изменящ. — Кимна към Шута и добави тихо: — Ще го наглеждам. Никой от нас не може да направи нещо повече от това. — И попита смутено: — Малкият човек сирене ли каза?
— Сирене. Да. Ще ти донеса сирене. И чай, и подправки, и плодове. Колкото мога да нося.
— Когато бъде безопасно да дойдеш, ще е много мило.
Усмихваше се, докато му благодарихме отново за всичко, което бе направил за нас, след което излязохме. Отново бе излязъл вятър и нощта бе мразовита. Шишко категорично отказа да остави раницата си, така че вървеше натоварен зад мен по стръмната тясна пътека до цепнатината в скалата. Течащата вода отново беше замръзнала и отново се наложи да извадя меча си и да сека лед в тъмното. Шишко се оплакваше от мрака и вятъра и продължаваше да настоява, че иска вкъщи.
Накрая успях да се промъкна. Дръпнах Шишко след себе си и макар че се заклещи, успя да се провре някак. Тръгна след мен, но постепенно забави крачка, докато приближавахме неестествената светлина.
— Не ми харесва това — заяви. — Това не е пътят за вкъщи. Това отива в скалата. Трябва да се върнем.
— Не, Шишко, бъди спокоен. Това е просто стара магия. Всичко ще е наред. Просто върви след мен.
— Дано да си прав.
Тръгна след мен, оглеждаше се на всяка крачка. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-предпазлив ставаше. Когато стигнахме първите барелефи на Праотците, ахна и отстъпи назад.
— Сънищата на дракона. Тези бяха в сънищата на дракона! — възкликна и промърмори, сякаш съм се опитал да го изиграя: — О, бил съм вече тук. Сега вече знам. Но защо е толкова студено? Преди не беше.
— Защото сме под леда, затова. Хайде, стига си се влачил.
— Не и този студ — отвърна загадъчно той и отново ме последва, но не ускори темпо.
Мислех си, че съм запомнил пътя, но въпреки това на два пъти завих погрешно. Налагаше се да се връщам. Шишко започна да се съмнява в мен. Но накрая, въпреки влаченето му и лъжовната ми памет, стигнахме до стаята с картата.