— Не пипай нищо — предупредих го.
Разгледах картата и руната до четирите малки скъпоценни камъни край Бъкип. Бях убеден, че означават Камъните свидетели. Открай време те се смятаха за място на сила и истина, за портал към боговете. Помислих си, че вече зная произхода на тази легенда. Запомних добре руната.
— Хайде, Шишко. Време е да си идем у дома.
Той не отговори и когато докоснах рамото му, погледна бавно към мен. Беше седнал на пода. Бе успял да изтрие прахта от една плочка и се взираше в някаква пасторална сцена. Изглеждаше малко замаян.
— Харесвало им е тук — рече тихо. — Свирели са много музика.
— Вдигни стените си, Шишко — казах му, но той май не ме чу.
Хванах го за ръка и го поведох. Не бях сигурен, че ме слуша, но докато вървяхме нагоре, на няколко пъти му обясних, че трябва да не се отделяме един от друг и да минем през Стълба, за да се приберем у дома. Дишането му бе станало дълбоко и равномерно, сякаш спеше дълбоко. С безпокойство се запитах дали самият град не му влияе.
Не тръгнах да се чудя дали древните очукани Камъни свидетели ще действат като Стълбове на Умението. Та нали Шутът бе използвал един от тях, а неговото Умение бе много по-слабо от моето. Поех дълбоко дъх, тръснах леко ръката на Шишко с надеждата да привлека вниманието му и решително влязох в Стълба, като го помъкнах след себе си.
Отново последва онази бездиханно дълга пауза в същността ми, която вече ми бе почти позната. Сякаш прекосихме незнайно колко голяма черна бездна, обсипана със звезди, след което се озовах на тревистия склон на хълма край Бъкип. Шишко беше с мен. За миг ми се зави свят, а Шишко залитна и седна на земята. Топлината докосна кожата ми и ароматите на лятната нощ напълниха ноздрите ми. Стоях неподвижно и чаках очите ми да свикнат с тъмното. Камъните свидетели се издигаха зад мен към нощното небе. Поех дълбоко въздух. Долових миризмата на пасящи наблизо овце и по-далечния аромат на морето. Бяхме си у дома.
— Всичко е наред. У дома сме. Нали ти казах. Все едно да прекрачиш през прага.
В следващия миг светът се завъртя и се строполих на земята по очи. Полежах малко така, като се мъчех да не повърна.
— Добре ли сме? — нещастно попита Шишко.
— След малко — уверих го задъхано. — След малко ще ни мине.
— Беше лошо като с кораб — обвинително рече той.
— Но много по-кратко — отвърнах. — Много по-кратко.
Въпреки уверенията ми мина известно време, преди да дойдем на себе си и да се изправим на крака. До портите на замъка имаше доста път и Шишко започна да пуфти и да мрънка много преди да стигнем до тях. Замръзналият град на Праотците и пътуването през Стълбовете го бяха объркали и уморили. Чувствах се като злодей, докато го карах да бърза, като го изкушавах с обещания за чудесна храна, студена бира и топло меко легло. Изгряващото слънце ни помогна да не се препъваме много. Не след дълго вече носех раницата на Шишко, а после и наметалото и шапката му. Сигурно щеше да свали още дрехи, ако го бях оставил. Когато стигнахме портите, вече бяхме плувнали в пот, навлечени в зимни дрехи в чудесната утрин.
Стражите май познаха Шишко преди мен. Бях небръснат и разчорлен. Казах им, че са ни пратили по-рано на мръсно търговско корито от Външните острови, че пътуването било отвратително и че страшно се радваме, че сме у дома. Шишко с готовност потвърди мнението ми за корабите. Стражите започнаха да задават хиляди въпроси, но им казах, че сме тръгнали преди доста време, че пътуването ни е било продължително и ми е заповядано да докладвам на кралицата, преди да разправям клюки. Пуснаха ни.
В този ранен час бяха будни само стражите и прислугата. Успях да заведа Шишко само до кухнята. Стражите се бяха научили да търпят любимеца на принца. Щяха да се шегуват грубо с него, да слушат разказите му и да си правят преценки. Всякакви хвалби за дракони, магически стълбове или Черни мъже щяха да се приемат като партенка. Знаех, че трябва да го оставя и че може би това е най-безопасното място. Пък и предполагах, че устата му ще е все пълна и няма да приказва много. Оставих го с топла храна и предупреждението, че след като се наяде, трябва или да си легне в стаята, или да намери Сада, да се изкъпе и да й обясни, че никой не е умрял от морска болест.
Взех парче топъл хляб и го излапах, докато вървях към казармата. Топлият летен въздух изглеждаше наситен с миризми след дългите месеци студ. Нашата част от дългата ниска казарма беше прашна и пуста. Отървах се от тежките вълнени дрехи. Страшно ми се искаше да се измия и избръсна, но се задоволих само да облека чиста униформа. Още повече ми се искаше да се хвърля в леглото си, но знаех, че трябва да видя кралицата колкото се може по-скоро. Знаех също, че тя все още не ме очаква.