— Ако ме държиш за ръката, можеш ли да ме отведеш до него през тези стълбове? Поне само веднъж? Зная, зная че там няма да има нищо за мен. Но дори само да докосна камъка, който го държи… О, Фиц, нямаш представа какво ще означава това за мен!
— Да преведа през стълб човек, който няма Умението… Нямам представа как ще се отрази това на разума ви. Може да е мъчително и опасно, кралице.
Не ми се искаше да го правя, а още по-малко исках да я разочаровам.
— Предан — каза тя, сякаш изобщо не бе чула предупреждението ми. — Предан също трябва да се изправи поне веднъж пред дракона на баща си. Така жертвата на Искрен ще стане истинска за него и ще може да гледа по-леко на своята собствена жертва.
— Жертвата на Предан ли?
— Нима не чу онова, което той премълча? Че като мъж е готов да остане там с Елиания, да бъде неин съпруг и да бъде приет в семейството й. Но като принц не може да го направи. Това не е малка жертва, Фицрицарин. Вярно, Елиания ще дойде тук с него. Но между тях завинаги ще остане една малка преграда. Ти самият знаеш колко мъчително може да е това, да разочароваш любимата жена заради дълга си към своя народ.
Заговорих, без да се замислям дали е умно да го правя:
— Скоро ще се върна при нея. Времето за тази жертва е към края си. Бърич го няма и вече не стои между нас. Ще взема Моли за своя жена.
Последва мълчание и разбрах, че е потресена.
— Радвам се, че най-сетне си намерил решимост — нежно рече тя. — Говоря като жена и като приятел. Не прибързвай да отидеш при Моли. Нека семейството й да се излекува от ужасната рана. После я приближи, но като себе си, а не като мъж, дошъл да заеме мястото на Бърич.
Моментално разбрах мъдростта на думите й. Но сърцето ми виеше от желание да се втурна към Моли при първа възможност, да започнем колкото се може по-скоро да наваксваме изгубените години. Исках да я утеша в мъката й. Сведох глава, осъзнал колко егоистичен е този подтик. Макар и да ми бе трудно да стоя настрани и да чакам, трябваше да го направя заради синовете на Бърич.
— Същото се отнася и за Копривка — неумолимо продължи Кетрикен. — Скоро ще разбере, че нещо се е променило, след като престана да я викам да предава съобщения на Предан от мое име. Но ако си готов да ме послушаш, не се втурвай към нея. И в никакъв случай не се опитвай да заместиш баща й. Защото Бърич бе именно такъв за нея, Фиц, макар че вината за това не е твоя. Ще трябва да намериш друга роля в живота й и да се задоволиш с нея.
Горчиви думи, но още по-горчива бе необходимостта да се съглася.
— Зная. — Въздъхнах. — Ще я обучавам на Умението. Така ще мога да съм с нея.
Продължих разказа си и когато стигнах края, чайникът вече бе празен. Малко се смутих, когато открих, че съм опразнил подносите. Кетрикен бе хапнала съвсем малко. Примигнах и се помъчих да потисна огромната си прозявка. Кетрикен ми се усмихна уморено.
— Върви да спиш, Фиц.
— Благодаря. Точно това ще направя. — И като много добре си давах сметка, че от мен не се очаква да знам самоличността й, добавих: — Ако можете да поговорите с новия ученик на Сенч, много ще ми помогнете. Оставяше припаси в третия килер в източния коридор, за да може Шишко да ги качва в стаята в кулата. Смятам да върна Шута в Бъкип веднага щом е в състояние да пътува. Стаята в кулата ще е най-доброто място за него, докато се освободи от личността на лорд Златен. Ученичката на Сенч би могла да подготви… — И прехапах езика си, когато разбрах, че съм се издал от умора.
Кралицата ми се усмихна.
— Ще кажа на лейди Розмарин да се погрижи. А ако ми потрябваш?
Позамислих се и видях очевидното.
— Нека Копривка да се свърже с Шишко.
Тя поклати глава.
— Смятам да пратя Копривка у дома за известно време. Имат нужда от нея. Не е честно да са разделени в такъв момент.
Кимнах.
— Е, Шишко нали е тук. Можете да го вземете при вас. Освен това така ще е зает и няма да може да приказва много за това как се е прибрал.
Тя кимна сериозно. Поклоних се. Изведнъж се почувствах ужасно уморен.
— Върви, Фиц, заедно с благодарностите ми. О!
Рязкото й възклицание ме накара да застана нащрек.
— Какво има?
— Очакваме лейди Търпение. Съобщи за визитата си, когато сподели, че желае да прехвърли Върбов лес на лейди Копривка. Предупреди ме и че би искала да се посъветва с мен „за някои сериозни въпроси относно наследството, които вече би трябвало да са уредени“.
Нямаше смисъл от подобни игри на думи.
— Сигурен съм, че знае, че Копривка е моя дъщеря. Еда да е на помощ на горкото дете, ако Търпение реши да се заеме с образованието й. — Усмихнах се при спомена за обучението й.
Кетрикен кимна. И попита сериозно: