— Много добре се получава. Кралицата каза, че ще прати страж, който да ме изпрати по пътя до дома. Избирам теб.
Беше си направо предизвикателство.
— Нямам възможност да го направя, милейди. — Прозвуча като извинение и побързах да добавя: — Поемам вашите задължения, както се сетихте. Ще съм посредник за лорд Сенч, принц Предан и милостивата ни кралица.
— Шишко определено може да се справи с това.
— Магията му е силна, но той си има своите ограничения, милейди.
— Милейди! — презрително изсумтя Копривка. — А аз как да те наричам? Лорд Вълк? — Тръсна сърдито глава. — Знам, че казваш истината. Толкова по-зле за мен. — Отпусна рамене и младостта и мъката й изведнъж проличаха по-ясно. — Тежка вест нося на майка си и братята си. Но трябва да знаят как е умрял баща ни. И че Пъргав не го е изоставил. — Машинално прокара пръсти по късата си коса и тя щръкна като бодлите на таралеж. — Това Умение се оказа много тежък товар. Магията ме отмъкна от дома ми и ме държи тук точно когато майка ми има най-много нужда от мен. — Изгледа ме обвинително. — Защо аз? Защо избра да дадеш магията тъкмо на мен?
Бях поразен.
— Не съм. Не съм те избирал. Ти си я имаш, родена си с нея. И по някакъв начин се свързахме. Дълго време дори не осъзнавах, че си някъде наблизо и наблюдаваш живота ми.
— Понякога това беше очевидно — отбеляза тя, но преди да се запитам какво ли съм разкрил неволно за себе си, добави: — И сега я имам като някаква болест, която ме принуждава завинаги да служа на кралицата. И на крал Предан, когато я наследи. Не можеш дори да си представиш какъв товар е това за мен.
— Имам известна представа — отвърнах тихо. И след като тя продължи да седи мълчаливо пред мен, попитах: — Не трябва ли да тръгваш? По-добре е да пътуваш денем, по светло.
— Току-що се срещнахме, а ти вече гориш от желание да се разделим. — Сведе очи към земята. Поклати глава и внезапно се превърна в Копривка от сънищата ни. — Изобщо не си представях първата ни среща по такъв начин. Помислих си, че ще се зарадваш да ме видиш, че ще се смеем и ще бъдем приятели. — Изкашля се и призна срамежливо: — Преди много време, когато за пръв път започнах да сънувам за теб и вълка, често си въобразявах, че наистина ще се срещнем някой ден. Представях си, че ще си на моята възраст и красив по някакъв вълчи начин, и че ще ме намериш за хубава. Глупаво, нали?
— Съжалявам, че те разочаровам — казах внимателно. — Но определено си хубава.
Тя ме изгледа така, че да разбера, че подобни комплименти от застаряващ страж я карат да се чувства неудобно. Илюзиите й създаваха преграда, която не бях очаквал. Пристъпих към нея и клекнах, за да я погледна в очите.
— Какво ще кажеш да започнем отново? — Протегнах й ръка. — Аз съм Сенковълк. Копривке, не можеш да си представиш откога копнея да се срещна с теб.
Гърлото ми внезапно се стегна. Надявах се, че очите няма да се напълнят със сълзи. Дъщеря ми се поколеба и пое ръката ми. Нейната беше нежна като на истинска лейди, но загоряла от слънцето, а дланта й бе мазолеста. Докосването засили връзката ни чрез Умението и сякаш стисна сърцето, а не пръстите ми. Дори да исках да скрия какво чувствам към нея, не бих могъл. Мисля, че това разруши някаква нейна стена срещу мен.
Тя погледна лицето ми, което сега бе на едно ниво с нейното. Погледите ни се срещнаха и изведнъж долната й устна затрепери като на малко дете.
— Татко е мъртъв! — изхлипа тя. — Татко е мъртъв и не знам какво да правя! Как ще я караме? Рицарин е още съвсем малък, а мама нищо не разбира от коне. Вече говори да ги продадем и да се преместим в някой град. Казва, че не може да живее там, след като баща ми явно го няма! Всичко ще се разпадне… Аз ще се разпадна! Не съм толкова силна, колкото всички очакват от мен. Но трябва.
Изправи гръб и ме погледна.
— Трябва да съм силна — повтори решително, сякаш това можеше да превърне костите й в желязо.
Като че ли проработи. Нямаше сълзи. Това бе храброст на отчаянието. Прегърнах я и я притиснах към себе си. За пръв път в моя и нейния живот прегръщах дъщеря си. Орязаната й коса бодеше брадичката ми и единственото нещо, за което можех да мисля, бе колко много я обичам. Отворих се и оставих любовта ми да се излее в нея. Усетих смайването й, както от дълбочината на чувствата ми, така и от факта, че относително непознат може да я докосва по такъв начин. Опитах се да обясня.
— Ще се грижа за теб — казах й. — Ще се грижа за всички вас. Обещах… Обещах на татко ти, че ще го направя. Че ще се грижа за теб и за малките ти братя. И ще го направя.
— Не можеш. Не и като него — рече тя, но веднага се опита да смекчи думите си. — Наистина вярвам, че ще опиташ. Но на света няма никой друг като татко ми. Никой.