— Малко вода, госпожо, и съм сигурен, че ще ви стане по-добре. Сигурно е от жегата.
Докато Лейси взимаше чашата, Търпение се пресегна и хвана брадичката ми.
— Погледни ме, млади човече! Погледни ме, казах! — И докато се навеждаше все по-близо и по-близо към мен, възкликна: — Моят Рицарин никога не е имал такъв нос. Но очите ми… напомнят. Ох. Ох, синът ми, синът ми! Не може да бъде. Не може да бъде!
Пусна ме и и тя седна. Лейси й предложи чашата и Търпение я взе машинално. Отпи, обърна се към прислужницата си и каза спокойно:
— Не би посмял. Не би го направил.
Лейси продължаваше да се взира в мен.
— Та нали чухте слуховете, милейди. И онзи Осезаващ менестрел ни пя песента за драконите и как Осезаващото копеле станал от гроба, за да служи на краля си.
— Не би посмял — повтори Търпение. Погледна ме и езикът ми замръзна за небцето. — Помогни ми да стана, млади човече. И на Лейси. Напоследък често й се случва да припада. Мисля, че е от прекаляването с рибата. При това с речна риба. От нея й треперят краката. Така че ни придружи до покоите ни.
— Да, госпожо. Ще се радвам да помогна да стане.
— Не се и съмнявам, че ще се радваш. Докато не се озовем зад затворена врата. А сега я хвани за ръката и й помогни.
Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, защото Търпение се вкопчи в другата ми ръка, сякаш можеше да я отнесе река, ако се пусне.
Лейси наистина залиташе и се почувствах виновен, че я бях стреснал така. Не ми продумаха нито дума, макар че Търпение на два пъти посочи гъсеници по розите и заяви, че подобно нещо навремето било немислимо. Влязохме в замъка, но ни предстоеше дълъг път през Голямата зала, а после нагоре по широкото стълбище. Бях благодарен, че се изкачваме само до първата площадка, защото Търпение ругаеше ужасно на всяко стъпало, а коленете на Лейси тревожно скърцаха. Продължихме по коридора и Търпение махна с ръка към една от вратите. Това бяха едни от най-добрите покои в Бъкип и ми стана изключително приятно, че кралица Кетрикен й е оказала такова уважение. Пътният сандък на лейди Търпение вече беше отворен насред стаята, на лавицата над камината бе кацнала шапка. Кетрикен дори си бе спомнила, че лейди Търпение предпочита да се храни в покоите си — до прозореца имаше два стола и маса, огрявана от слънчевите лъчи.
Помогнах им да се настанят и когато седнаха, ги попитах необходимо ли им е още нещо.
— Шестнайсет години — рязко отвърна Търпение. — Можеш да ми донесеш шестнайсет години! Затвори я тая врата. Не мисля, че ще е добре из цял Бъкип да плъзнат слухове. Шестнайсет години и ни вест, ни кост. Том, Том, какво си мислил?
— Най-вероятно изобщо не е мислил — обади се Лейси и ме погледна с очи на мъченица.
Думите й ме жегнаха — когато бях дете, Лейси винаги заставаше на моя страна, когато си имах проблеми с Търпение. Изглежда, съвсем се беше оправила от припадъка. Бузите й отново бяха поруменели. Надигна се с мъка от стола и отиде в съседната стая. След малко се върна с малък поднос, върху който имаше три чаени чаши и гарафа бренди. Постави го на масичката и трепнах при вида на подутите й кокалчета и изкривени пръсти. Възрастта бе съсипала чевръстите ръце, които навремето така умело плетяха дантели.
— Мисля, че всички трябва да пийнем по глътка. Уф, страшно ме изплаши в градината. Без да броим годините скръб.
— Шестнайсет — уточни Търпение, ако случайно съм успял да го забравя. Обърна се към Лейси. — Нали ти казах, че не е мъртъв! Когато приготвяхме тялото му за погребение, докато миех студените му крака, ти казах, че не може да е мъртъв. Не знам откъде знаех, но бях сигурна. И се оказах права!
— Мъртъв си беше — възрази Лейси. — Милейди, дъхът му не замъгляваше огледалото, сърцето му изобщо не биеше. Мъртъв си беше. — Посочи ме треперещ пръст. — А сега не си. Дано да имаш добро обяснение, млади човече.
— Беше идея на Бърич — започнах аз, но преди да успея да кажа още нещо, Търпение възкликна:
— Трябваше да се сетя, че той е в дъното на всичко това! Твоето момиче отглеждаше през всички тези години, нали? Три години след като те погребахме, чухме слух. Тенекеджията Котълсби, дето продаваше такива хубави игли, ни каза, че видял Моли в някакво градче с малко момиченце. Помислих си: колко малко? Защото когато Моли така внезапно напусна, казах на Лейси, че повръща и спи като бременна жена. И изчезна преди дори да успея да й предложа да й помогна с детето. Твоята дъщеря, моята внучка! По-късно чух, че Бърич се е събрал с нея, и когато поразпитах, се оказа, че според Бърич всичките им деца са от него. Така значи. Трябваше да се сетя. Трябваше да се сетя.