Изобщо не предполагах, че Търпение е била толкова добре осведомена. А трябваше да се сетя. В дните след смъртта ми тя въртеше замъка Бъкип и бе създала значителна мрежа осведомители.
— Май малко бренди няма да ми се отрази зле — казах тихо.
Посегнах към гарафата, но Търпение ме плесна през ръката и викна сърдито:
— Аз ще налея! Виж го ти! Преструва се на мъртъв и изчезва от живота ми за шестнайсет години, а после преспокойно се появява и ще си налива от собственото ми бренди! Ама че нахалство!
Отвори гарафата, но ръката й трепереше толкова силно, че заплашваше да олее цялата маса. Взех я от ръката й и тя се разхълца. Докато наливах, вече хлипаше. Косата й, която и без това не търпеше дълго време прически, се беше разрошила. Кога бе успяла да побелее толкова? Коленичих пред нея и се насилих да я погледна в помътнелите очи. Тя скри лицето си с ръце и се разхлипа още по-силно. Внимателно свалих ръцете й.
— Моля те, повярвай ми. Изборът не беше мой, майко. Ако можех да се върна при теб, без да изложа на риск любимите си хора, щях да го направя. Знаеш го. А начинът, по който подготви тялото ми за погребението, спаси живота ми. Благодаря ти.
— Чуден момент да ме наричаш „майко“ след толкова години — изсумтя тя, после подсмръкна. — Бърич не разбира от нищо, освен ако не е с четири крака и копита.
Но ме хвана с мокрите си от сълзи длани, придърпа ме и ме целуна по челото. После ме пусна и ме изгледа сурово. Върхът на носа й бе много червен.
— Ще се наложи да ти простя. Еда знае, утре мога да се строполя мъртва, но колкото и да съм ти сърдита, не искам да изживееш остатъка от живота си и да съжаляваш, че съм умряла, преди да ти простя. Но това не значи, че ще престана да съм ти ядосана, нито пък Лейси. Заслужаваш си го.
Подсмръкна още по-силно. Лейси й подаде носна кърпичка и ме погледна укорително. Съвсем ясно виждах как годините са заличили границите между господарка и прислужница.
— Да. Заслужавам си го.
— Е, ставай тогава. Нямам желание да си кривя врата, докато те гледам да клечиш на пода. И откъде го измисли да се облечеш като страж? И каква е тази глупост да се върнеш в замъка? Нима не знаеш, че все още има хора, които с радост биха те видели мъртъв! Тук не си в безопасност, Том. Когато се върна в Трейдфорд, идваш с мен. Може би ще успея да те представя за градинар или за сина на някоя блудна братовчедка. Не че ще ти позволя да докоснеш растенията ми. Нищо не разбираш от цветя и градини.
Изправих се бавно. Не успях да се сдържа.
— Мога да ти помогна с плевенето. Знам как изглеждат невените дори и когато нямат цветчета.
— Ето! Видя ли, Лейси? Аз му прощавам, а той тутакси почва да ми се подиграва!
Внезапно закри уста, сякаш за да не се разхлипа отново. Сухожилията и сините вени изпъкваха на ръката й. Пое рязко дъх.
— Май ще си изпия брендито. — Вдигна чашата и отпи. Погледна ме над нея и очите й отново се напълниха със сълзи. Остави чашата и поклати глава. — Ти си тук и си жив. И аз не зная защо плача. Освен за тези завинаги изгубени шестнайсет години и за внучката ми. Как можа, негодник такъв! Разказвай. Разказвай какво толкова важно си правил, че не си успял да намериш време да се прибереш у дома.
И изведнъж всички толкова основателни причини да не съм отишъл при нея ми се сториха тривиални. Можех да намеря начин.
— Ако не бях дал болката си на каменния дракон, сигурно щях да намеря начин, колкото и да е рисковано — чух се да казвам. — Може би трябва да задържиш болката и загубата си, за да знаеш, че можеш да преживееш всичко, което ти стовари животът. Може би, ако не намериш място за болката в себе си, се превръщаш в страхливец.
Търпение плесна по масата и изохка от болка.
— Не ми трябват лекции по морал, а отчет. Без никакви извинения!
— Никога няма да забравя ябълките, които ми пускаше през решетките на килията. Двете с Лейси бяхте невероятно храбри да дойдете при мен в тъмницата и да застанете на моя страна, когато малцина други смееха да го направят.
— Престани! — възмутено изсъска тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Така ли обичаш да се развличаш напоследък? Като караш стари дами да плачат за теб?
— Не е нарочно.
— Тогава разказвай какво е станало с теб. От последния път, когато те видях.
— Милейди, бих го направил с най-голяма радост. И ще го направя, обещавам. Но когато ви срещнах, бях тръгнал на належаща задача. Трябва да я изпълня, докато още е светло. Пуснете ме и обещавам, че утре ще се върна и ще ви разкажа всичко.
— Не. Разбира се, че не. Каква задача?
— Спомняте ли си моя приятел Шута? Разболя се. Трябва да му занеса билки, храна и вино.
— Онова момче с клисавото лице? Винаги е бил болнаво дете. Ядеше твърде много риба, ако питаш мен. Само от това е.