— Ще му предам. Но трябва да ида при него.
— Кога го видя за последен път?
— Вчера.
— Аз пък не съм те виждала от шестнайсет години. Може да изчака реда си.
— Но той не е добре.
Търпение тресна чашката си в чинийката.
— И аз не съм добре! — възкликна и по лицето й отново потекоха сълзи.
Лейси я потупа по рамото и каза:
— Не винаги е с ума си. Особено когато е уморена. Пристигнахме сутринта. Казах й, че трябва да почива, но тя поиска да подиша чист въздух в градината.
— И какво лошо има в това? — остро попита Търпение.
— Нищо — побързах да отговоря. — Абсолютно нищо. Ела. Ела да си легнеш, а аз ще седна до теб и ще почна да ти разказвам. Като заспиш, ще изляза и утре ще дойда пак да продължа. Шестнайсет години не могат да се разкажат за един час, нито дори за ден.
— За да разкажеш шестнайсет години, ще ти трябват поне още толкова — отсече Търпение. — Хайде, помогни ми. Още съм схваната от пътуването, нали разбираш.
Облегна се на ръката ми и я заведох до леглото. Тя седна със стон и когато пухеният дюшек се огъна под нея, измърмори:
— Много е меко. Никога не съм могла да спя в такова нещо. Какво, да не съм някаква квачка? — Легна и докато й помагах да вдигне краката си на леглото, отбеляза: — Да знаеш, съсипа ми изненадата. Дойдох тук, готова да извикам внучката си, да й разкрия, че и в нейните вени тече благородническа кръв, и да й предам някои неща на баща й. Ох, помогни ми да се събуя. Кога краката ми отидоха толкова далеч от ръцете?
— Ти си боса. Май си остави пантофите в градината.
— И кой е виновен за това? Да ни стряска така. Ха, чудно как не съм си забравила и главата там.
Кимнах и се въздържах да отбележа, че е обула различни чорапи. Търпение никога не се задълбочаваше в подробностите.
— За какви неща става въпрос?
— Вече няма значение. Щом си жив, смятам да ги задържа.
— И все пак?
— Уф. Една картина, която ми подари, не помниш ли? А когато умря, отрязах кичур от косата ти. Оттогава си го нося в един медальон.
Останах без думи. Търпение се надигна на лакът.
— Лейси, ела да полегнеш и ти. Знаеш, че не обичам да си далеч, когато ми потрябваш. Слухът ти не е като навремето. — Обърна се доверително към мен. — Дадоха й едно тясно легълце в стаичка, дето прилича по-скоро на килер. Бива, ако прислужницата ти е младо и тънко момиче, но едва ли подхожда за зряла жена. Лейси!
— Тук съм, мила. Не е нужно да викаш.
Възрастната прислужница застана от другата страна на леглото. Изглеждаше малко смутена от перспективата да си легне пред мен, сякаш мога да си помисля, че има нещо неприлично в това да споделя леглото на господарката си. Напълно я разбирах.
— Уморена съм — призна тя и седна. Беше взела шал, с който зави краката на Търпение.
Домъкнах един стол до леглото, обърнах го с облегалката напред и седнах.
— Откъде да започна?
— От това, че ще седнеш прилично! — И след като се подчиних, добави: — Не ми разказвай какво ти направи онзи гнусен претендент. Видях достатъчно по тялото ти и едва го понесох. Кажи ми как оцеля.
Замислих се за момент, после казах:
— Знаеш, че съм Осезаващ.
— Предполагах — призна тя. Прозя се. — И?
И започнах. Разказах й как потърсих убежище във вълка и как Бърич и Сенч ме върнаха в тялото ми. Разказах за бавното си възстановяване и за посещението на Сенч. Помислих си, че е задрямала, но когато понечих да стана, тя рязко отвори очи.
— Сядай — заповяда ми и след като се подчиних, ме хвана за ръката, за да не ми позволила се измъкна. — Слушам те. Продължавай.
Разказах й за заминаването на Бърич и за Претопените. Обясних й как Бърич е повярвал, че съм умрял, и се върнал при Моли, за да защитава нея и нероденото й дете. Разказах за дългото си пътуване от Бък до Трейдфорд и за Кралския кръг на Славен. Тя отвори око.
— Сега е градина. Засадих дървета и цветя от целите Шест херцогства, че и от по-далеч. Маймунски лози от Джамайлия, храст със сини игли от Островите на подправките. И чудесен куп билки точно в средата, където им е мястото. Ще ти хареса, Том. Ще ти хареса, когато дойдеш да живееш при мен.
— Сигурен съм, че ще ми хареса — казах, като гледах да не засягам въпроса къде точно смятам да живея. — Да продължавам ли, или искаш да поспиш? — Откъм Лейси се носеше тихо хъркане.
— Продължавай. Изобщо не ми се спи. Продължавай.
Но задряма насред разказа ми как се бях опитал да убия Славен. Поседях още малко, докато ръката й не се отпусна, след което станах.
Отидох на пръсти до вратата. Докато вдигах резето, Лейси се повдигна на лакът. Нищо й нямаше на слуха и заподозрях, че въпреки изкривените си пръсти още крие нож в ръкава си. Кимнах й и се измъкнах.