Съдбата на Шута

Сенч прекъсна мислите ми.

Късно е, а аз съм стар човек. Достатъчно. Кажи й…

Не. — Не можеше да ми я предлага. А аз можех да я взема. — Не, Сенч. Нашият принц е дал думата си и тя няма да се отмени от който и да било от нас. Ако е грешка, тя е на принца, а поуката от грешки е един от най-добрите уроци за млад владетел.

Това не са думи на кралицата.

Да, не са. Мои са.

Последва дълго мълчание. Усещах присъствието на Сенч, почти чувах равномерното му дишане, докато обмисляше думите ми от всеки възможен ъгъл. Когато отново се докоснахме с умове, долових усмивката му и — колкото и да е странно — изпълващата го гордост.

Виж ти. Нима след петнайсет години най-сетне отново имаме истински Пророк на трона?

Запазих мълчание. Чаках. Чаках подигравка, предизвикателство или открито неподчинение.

Ще кажа на принца, че решението му е потвърдено. И ще предам поканата ни към всички кемпра от Външните острови. Както заповядаш, крал Фиц.

(обратно)

Глава 34 Задължения

Загубата ни е огромна и се дължи единствено на глупавия облог между новаци с ум като на малки деца. По заповед на майстор Трийний всички знаци върху Камъните свидетели ще бъдат заличени. По заповед на майстор Трийний на всички кандидати и новаци се забранява да отиват при Камъните свидетели, освен ако не ги съпровожда самият майстор. По заповед на майстор Трийний отсега нататък единствено кандидатите за майсторски чин ще имат достъп до знанието за използването на Камъните свидетели.

Възстановен свитък

Бях смъртно уморен. В главата ми нямаше нито една свързана мисъл, която да си е лично моя. Сенч и Предан щяха да отплават за дома днес следобед. Всеки кемпра от всеки клан щеше да бъде поканен за Празника на жътвата. Кетрикен щеше да се заеме с подготовката на най-грандиозното празненство, чествано някога в замъка Бъкип. Покани до херцозите и техните благородници, храната, настаняването на гостите, менестрели, жонгльори и дресьори — от всичко това главата ми се въртеше и страшно ми се искаше да легна и да заспя. Вместо това, щом стигнах в стаята си, добавих дърва в гаснещата камина, напълних кана вода от бъчвата, излях я в стария умивалник и потопих лицето си в нея. Затърках очи и се избърсах. Погледнах в малкото огледало и се зачудих кой се взира в мен от него.

Внезапно разбрах какво ми беше казал Шутът. Бях се озовал на място и във време, което не бях предсказал, място и време отвъд моята смърт. Пред мен изникваха варианти на бъдещето, за които не бях и подозирал, а аз нямах представа към кой от тях да се стремя. Бях направил крачка към заемането на трона — на практика, макар и не открито. Запитах се дали това не означава, че съм зачеркнал възможното бъдеще, в което мога да живея заедно с Моли.

Мечът на Рицарин лежеше там, където го бях оставил — над камината. Свалих го. Пасваше в ръката ми, сякаш бе изработен специално за мен. Вдигнах го високо и попитах празната стая:

— И какво ще кажеш сега за копелето си, крал Рицарин? О, забравих. Та нали и ти никога не си слагал корона. Никой никога не те е наричал крал Рицарин. — Насочих върха на меча към пода и казах на съдбата: — Никой никога няма да подгъва коляно пред мен. Но все пак смятам да оставя някакъв знак след себе си.

Странна тръпка мина през мен и ме успокои. Побързах да върна меча на мястото му и избърсах потните си длани в ризата. Чудесен крал, помислих си, крал, който бърше потта си в гвардейска униформа. Умирах за сън, но нямах време да спя. Крал Фиц, монархът копеле. Бях взел решение и нямаше го променя. Добавих бутилка хубаво бренди в кошницата, покрих я с кърпа, взех едно тежко наметало и излязох.

Пътят ми минаваше през кухнята и ми се прииска да спра и да се нахраня, но вместо това си взех едно прясно изпечено хлебче и го изядох, докато вървях. Минах през портата без проблеми — момъкът на пост само ми кимна сънено. Помислих си, че бих могъл и дори трябва да променя това, но прогоних тази мисъл. Продължих напред. Отбих от главния път към града и поех по отъпканата пътека, която се виеше през гората и продължаваше по полегатия склон на хълма. В светлината на ранното утро Камъните свидетели рязко се открояваха на синьото небе и ме очакваха. Около тях пасяха овце. Докато приближавах, те ме изгледаха с онази типична за тях липса на любопитство, която така често се бърка с глупост, и бавно се отдалечиха.

Стигнах до Камъните свидетели и бавно ги обиколих. Четири. Всеки с четири страни. Шестнайсет възможни посоки. Колко често са били използвани през годините? Огледах се от върха на хълма. Трева, дървета, а ето там, стига да се загледаш малко по-внимателно, останки от древен път. Дори някога да бе имало развалини от постройки, те отдавна бяха погълнати от земята или по-вероятно отнесени, за да станат отново част от постройка някъде другаде.