Понесох една купчина към един от старите гардероби на Сенч с намерението да натикам всичко вътре, но съвестта ме загриза и ме накара грижливо да изтръскам и сгъна всяка дреха, преди да я прибера. Докато го правех, осъзнах, че когато се гледат една по една, много от дрехите не са толкова крещящи, колкото си ги представях. Добавих към багажа наметалото с топла подплата. Когато всичко бе подредено или прибрано, поставих украсения със скъпоценности меч върху сандъка. Той също щеше да замине с мен. Въпреки крещящата дръжка оръжието бе превъзходно изработено и чудесно балансирано. Подобно на човека, който ми го подари, блестящият му външен вид скриваше истинското му предназначение.
Чу се любезно почукване и рафтът с вино се отмести. Предан влезе уморено и Гили моментално скочи от леглото и се втурна срещу него, оголи заплашително бели зъбки и заскача в краката му.
— Да, и аз се радвам да те видя — поздрави го Предан и вдигна малката животинка с една ръка. Почеса нежно порчето по гърлото и го пусна на пода. Тръгна през стаята, като внимаваше да не го настъпи. — Каза, че имам да взимам още нещо ли? — Въздъхна тежко и седна на леглото до мен. — Писна ми от събиране на багажи. Надявам се да е нещо малко.
— На масата е — казах му. — И не е малко.
Докато вървеше към масата, за миг изпитах огромно съжаление и сигурно щях да задържа подаръка, ако можех. Нима можеше да има такова значение за това момче, каквото имаше за мен? Той го погледна и се обърна към мен изненадано.
— Не разбирам. Даваш ми меч?
Станах и казах тихо:
— Това е мечът на баща ти. Искрен ми го даде, когато се разделихме за последен път. Сега е твой.
Изражението на Предан изтри всяка следа от съжалението ми. Протегна ръка към меча, отдръпна я и отново погледна към мен. Беше изумен. Усмихнах се.
— Казах, че е твой. Вземи го и виж как лежи в ръката ти. Току-що го почистих и наточих, така че внимавай.
Пръстите му се свиха около дръжката. Зачаках да го вдигне и да открие изящния му баланс. Но той отново дръпна ръката си.
— Не.
Бях смаян.
— Чакай тук. Моля те. Един момент. — Обърна се и изтича от стаята. Чух как забързаните му стъпки заглъхват в тайния коридор.
Реакцията му ме озадачи. Отначало изглеждаше така възхитен. Отидох до масата и отново погледнах оръжието. Наскоро смазано и почистено, то блестеше на светлината на свещите. Бе едновременно красиво и елегантно и в изработката му нямаше нищо, което да обърка основното му предназначение. Това бе инструмент за убиване на хора. Бе изработен за Искрен от главен оръжейник Ход, която ме бе научила да въртя меча и пиката. Когато Искрен тръгна, тя също замина и умря за него. Мечът бе достоен за крал. Защо Предан не го прие?
Седнах пред камината с чаша горещ чай в ръка. Принцът се върна. Носеше дълъг вързоп. Говореше и го развързваше, докато влизаше през вратата.
— Не знам защо не се сетих за това по-рано, още когато научих от майка си кой си. Сигурно защото ми бе подарен отдавна, а после майка ми го прибра. Ето!
Парчето кожа падна на пода и Предан вдигна високо меча. Ухили се, внезапно го обърна и ми го подаде с дръжката напред. В очите му блестеше възхита и очакване.
— Вземи го, Фицрицарин Пророк. Това е мечът на баща ти.
Побиха ме тръпки. Настръхнах. Оставих чашата и бавно се изправих.
— Мечът на Рицарин?
— Да. — Не вярвах, че усмивката му може да стане по-широка, но се лъжех.
Вперих поглед в него. Да. Дори без да ми казва, щях да го позная. Този меч бе по-големият брат на меча на Искрен. Приличаше на него, но бе малко по-украсен и по-дълъг, предназначен за по-висок мъж от Искрен. На гардата имаше стилизиран елен. Внезапно осъзнах, че това е меч, създаден за принц, който ще стане крал. Знаех, че никога не бих могъл да го нося. Но въпреки това копнеех за него.
— Откъде го взе? — попитах със затаен дъх.
— Беше у Търпение, естествено. Оставила го във Върбов лес, когато дошла в Бъкип. След края на Войната на Алените кораби „подреждала вехториите“, както се изрази, преди да се премести в Трейдфорд. И попаднала на него. В един шкаф. „Добре, че така и не го занесох в Бъкип — каза ми, когато ми го даваше. — Славен щеше да го вземе и да го продаде. Или да го задържи за себе си“.
Беше толкова типично за Търпение, че не се сдържах и се усмихнах. Кралски меч. Сред нейните „вехтории“.