— И така си написала писмо за Пъргав, в което се казва, че баща му вдига ръце от него и че може да замине и да прави каквото иска с живота си.
Говорех бавно. Всяка нейна дума само увеличаваше товара ми. Бърич и Моли се караха и той отново бе започнал да пие. Зрението му отслабваше и той вярваше, че е прогонил сина си. Късаше ми се сърцето да науча тези неща, защото знаех, че не мога да помогна с нищо.
— Може да е трудно за момче да си намери каквато и да било работа, ако хората помислят, че е избягал чирак или че мястото му все още е при баща му. — Говореше бързо, като се опитваше да извини измамата си. Не смеех да я погледна. — Мама приготви шест кутии свещи и прати Пъргав в града да ги занесе и да вземе парите. Когато се сбогува с мен, разбрах, че смята да се възползва от тази възможност. Така и не се върна.
Цветята около нея се разтвориха и една пчеличка забръмча от едно на друго в търсене на нектар.
— Значи е откраднал парите от свещите, за да замине? — Мнението ми за Пъргав започна да се понижава.
— Не беше… не беше точно кражба. Винаги е помагал с кошерите. И му трябваха!
Бавно поклатих глава. Бях разочарован, че му намира извинения. Но пък аз не съм бил нечий по-малък брат. Може би всички сестри правеха така.
— Няма ли да ми помогнеш? — жално попита тя.
— Не мога — рекох безпомощно. — Не мога.
— Защо?
— Как да ти помогна?
Вече се намирах изцяло в нейния сън. Тревата на поляната растеше върху твърда земя. Беше пролетен ден сред хълмовете. Пчелата забръмча покрай ухото ми и я прогоних. Знаех, че кошмарът ми все още се спотайва зад мен. Ако направех две крачки назад, отново щях да се озова на коварния сипей.
— Поговори с татко. Кажи му, че не е негова вината, че Пъргав избяга.
— Не мога да говоря с татко ти. Аз съм много, много далеч. Само в сънищата можем да се свързваме на такива големи разстояния.
— Не можеш ли да посещаваш и неговите сънища, както идваш в моите? Не можеш ли да поговориш с него в тях?
— Не мога.
Преди много години баща ми изключил Бърич от всички останали Умели. Самият Бърич ми го беше казал. Рицарин можел да черпи сила от него за Умението и връзката помежду им означавала, че щял да бъде уязвим чрез Бърич за останалите Умели. Смътно се запитах дали това означава, че някога Бърич е имал известна дарба в Умението? Или просто двамата са били толкова близки, че Рицарин е можел да взема сила от него?
— Защо? Идваш в моите сънища. И преди много години сте били приятели, сам го каза. Моля те. Не може да продължава така. Това го убива. Също и майка ми. — И добави тихо: — Мисля, че му го дължиш.
Пчелата забръмча пред лицето ми и я пропъдих. Реших, че трябва по-бързо да прекъсна връзката. Момичето правеше твърде много заключения за баща си и мен.
— Не мога да идвам в сънищата на баща ти, Копривке. Но може би мога да направя нещо друго. Може да успея да говоря с някой, който да намери Пъргав и да го върне у дома.
Още докато изговарях думите, сърцето ми се сви. Колкото и да ме дразнеше Пъргав, знаех, че ще е лошо да го върнат при Бърич. Стегнах се. Това наистина не беше мой проблем. Пъргав бе син на Бърич и трябваше сами да решат разногласията помежду си.
— Значи знаеш къде е Пъргав? Виждал ли си го? Добре ли е, в безопасност ли е? Непрекъснато си мисля за него, толкова малък и сам някъде по света. Изобщо не биваше да му позволявам да ме убеди за това! Разкажи ми за него.
— Добре е — отвърнах кратко.
Пчелата отново забръмча покрай ухото ми. Усетих как кацна на врата ми. Опитах се да я пропъдя с лапа, но в следващия миг бях притиснат от огромна тежест. Изскимтях и се помъчих да се освободя, но преди да успея да поема дъх, вече се намирах между челюстите на дракон. Тръсна ме — не за да ме убие, а за да ме предупреди. Спрях да се мятам и увиснах неподвижно. Зъбите бяха хванали козината на врата ми. Не разкъсваха кожата и плътта ми, но ме парализираха.
Копривка скочи възмутено и посегна към мен, но драконът ме вдигна по-високо. Заклатих се над Копривка, след което бях провесен над бездната от собствения ми кошмар.
— Леко! — предупреди драконът и двама ни. — Едно движение и го пускам. Вълците не летят.
Думите не излизаха от устата и гърлото, а проникваха направо в мислите, сякаш се бе докоснала до съзнанието ми.
Копривка замръзна.