Отпуснах се и едва сега осъзнах колко напрегнат съм бил. Шишко заспа по-дълбоко и чертите му донякъде се поизгладиха. Вятърът в песента му вече не виеше така злокобно. Спокойствието, което се излъчваше от Уеб, бе докоснало и двама ни. Топлата му безметежност се събираше около мен и разпръсваше безпокойството и умората ми. Ако това бе Осезание, той го използваше по начин, какъвто не бях изпитвал никога. Беше просто и естествено като топлината на дъха. Открих, че му се усмихвам, и той отвърна на усмивката ми. Белите му зъби проблеснаха през брадата.
— Чудесен ден за молитва. Впрочем, като повечето.
— Това ли правеше? Молеше се? — Той кимна. — И каква беше петицията ти към боговете?
— Петиция? — Той вдигна вежди.
— Нима молитвата не е това? Да увещаваш боговете да ти дадат, каквото искаш?
Той се разсмя. Гласът му бе дълбок като вятъра, но по-мил.
— Някои сигурно се молят така. Но не и аз. Вече не.
— Какво искаш да кажеш?
— О, мисля, че децата се молят така, за да намерят изгубена кукла, татко да донесе вкъщи добър улов риба или никой да не забележи някоя беля. Децата си мислят, че знаят кое е най-доброто за тях, и не се боят да молят божественото за него. Но аз съм живял много години и би било срамно, ако се заблуждавам по този начин.
Облегнах гръб на релинга и се настаних по-удобно. Сигурно ако си свикнал с клатушкането, това помага да си починеш. Мускулите ми обаче не бяха съгласни с тази теза.
— Така значи. И как се моли един мъж?
Той ме погледна развеселен, клекна и седна до мен.
— Нима не знаеш? Тогава как се молиш ти самият?
— Не се моля. — Премислих и се разсмях. — Освен ако не съм ужасен. Тогава май се моля като дете. „Измъкни ме и никога повече няма да правя такива глупости. Само ме остави жив“.
Той също се разсмя.
— Е, май засега молитвите ти са били изпълнени. А ти спазваш ли обещанието си към божественото?
Поклатих глава и се усмихнах печално.
— Боя се, че не. Просто намирам друга посока на глупостта си.
— Именно. Така правим всички. Затова научих, че не съм достатъчно мъдър, за да моля божественото за каквото и да било.
— Аха. Тогава как се молиш, щом не искаш нищо?
— Ами, молитвата за мен е по-скоро слушане, отколкото искане. И след всички тези години открих, че ми е останала само една-единствена молитва. Трябваше ми цял живот да я намеря и мисля, че е същата, която би открил всеки, ако се позамисли достатъчно дълго.
— И каква е тя?
— Помисли — отвърна ми той с усмивка.
Стана и се загледа в морето. Зад нас платната на следващите ни кораби се издуваха като гуши на гълъби в брачен сезон. Гледката беше приятна по свой начин.
— Винаги съм обичал морето. Стъпих на палуба още преди да мога да говоря. Тъжно ми е, че приятелят ти изживява такова страдание. Моля те, кажи му, че ще му мине.
— Опитах. Но май не може да ми повярва.
— Жалко. Е, в такъв случай ти желая късмет. Може би ще се чувства по-добре, когато се събуди.
Понечи да се отдалечи, но внезапно се сетих, че имам и друга работа с него. Станах и аз.
— Уеб? Пъргав с теб ли дойде? Момчето, за което говорихме?
Той спря и се обърна.
— Да. Защо питаш?
Направих му знак да приближи.
— Помниш ли, че е онова Осезаващо момче, с което те помолих да поговориш?
— Разбира се. Именно затова ми стана много приятно, когато дойде при мен и предложи да бъде мой „паж“, ако го взема с мен и го уча. Сякаш знам какво трябва да прави един паж! — Разсмя се на тази глупост, но сериозното ми изражение го накара да млъкне. — Какво има?
— Пратих го у дома. Открих, че изобщо не е получавал разрешение от родителите си да идва в Бъкип. Мислят, че е избягал, и страшно се измъчват от изчезването му.
Уеб обмисляше чутото. На лицето му не се четеше нищо. После поклати тъжно глава.
— Сигурно е ужасно любим човек да изчезне и да те остави да се тревожиш какво е станало с него.
В ума ми моментално изникна образът на Търпение; запитах се дали не го каза точно, за да ме бодне. Може би не, но възможният му критицизъм все пак ме подразни.
— Казах на Пъргав да се върне у дома. Длъжник е на родителите си, докато не достигне зрелост или не бъде освободен от тях.