Задачата ми се оказа по-трудна, отколкото очаквах. Музиката на Шишко бе навсякъде около мен и да намеря пътя през нея бе като да се провирам през бодливи храсти в мъгла. Веднага щом си помислих това, звуците пуснаха пипалца и тръни. Музиката не може да нарани човек, но това не се отнасяше за тази. Запрепъвах се през мъгла от морска болест, глад и жажда. Гърбът ми бе напрегнат и студен, главата ми пулсираше от нестройната музика, която се закачаше по мен и ме теглеше назад. След известно време спрях. „Това е сън“, казах си и бодливите храсти се размърдаха подигравателно. Докато стоях неподвижно и обмислях положението си, започнаха да се увиват около краката ми. „Сън е“, повторих. „Не може да ме нарани“. Но думите ми се оказаха безсилни. Усетих как тръните пробиват гамашите и ме бодат, докато се мъчех да продължа напред. Хватката им се стегна и ме задържаха.
Отново спрях, мъчех се да се успокоя. Онова, което бе започнало като внушение на Шишко чрез Умението, се бе превърнало в мой собствен кошмар. Изправих се под тежестта на бодливите клони, които ме теглеха към земята, и извадих меча на Искрен. Разсякох клоните и те отстъпиха, гърчеха се като умиращи змии. Окуражен, дадох на меча огнено острие, което обгори растенията и освети пътя ми през гъстата мъгла. „Върви нагоре — казах си — Само в долините има мъгла. По върховете на хълмовете е ясно и няма храсти“. И наистина се оказа така.
Най-сетне се освободих от навятата от Умението на Шишко мъгла и се озовах на границата на съня на Копривка. Взирах се нагоре към стъклена кула на върха на хълм. Познах приказката. Склонът над мен бе покрит с оплетени конци. Когато се озовах сред тях, залепнаха като паяжина. Знаех, че Копривка ме усеща. Въпреки това ме остави да се оправям сам и нагазих до глезените в плетеницата, представляваща всички неизпълнени обещания, давани на принцесата от лъжливите й ухажори. Според приказката само мъж с чисто сърце можел да мине по пътеката, без да падне.
В съня отново се бях превърнал във вълк. Скоро и четирите ми лапи се оказаха в плен на лепкавите нишки и се наложи да спра и да ги освободя със зъби. Поради някаква причина нишките имаха вкус на анасон — приятен в малки количества, но доста задавящ, когато устата ти е пълна с него. Когато най-сетне стигнах стъклената кула и погледнах нагоре, гърдите ми бяха мокри и от челюстите ми се стичаха лиги. Отърсих се и капките полетяха във всички посоки.
— Няма ли да ме поканиш да се кача?
Тя не отговори. Беше се опряла на парапета на балкона и се взираше някъде надалеч. Погледнах надолу към дълбоките долини, където храстите протягаха клони над покрова на мъглата. Мъглата наистина ли бе припълзяла по-близко, или така ми се струваше? Копривка продължаваше да не ми обръща внимание. Обиколих кулата. В приказката нямаше врата и Копривка я беше пресъздала точно. Означаваше ли това, че е имала любим, който се е оказал неверен? Сърцето ми прескочи и за момент забравих защо съм дошъл. Клекнах на задните си лапи и погледнах нагоре към балкона.
— Кой те е предал? — попитах.
Тя продължи да се взира в далечината. Помислих си, че няма да ми отговори.
— Всички — каза тя, без да поглежда към мен. — Махай се.
— Как бих могъл да ти помогна, ако се махна?
— Не можеш да ми помогнеш. Самият ти често го повтаряш. Така че просто се махай и ме остави. Като всички други.
— Кой си е отишъл и те е оставил сама?
Това предизвика свирепия й поглед. Заговори тихо, гласът й бе изпълнен с болка.
— Ха, и питаш! Брат ми например. Брат ми Пъргав, за когото каза, че скоро щял да се върне у дома. Е, не се върна! И глупавият ми баща реши да тръгне да го търси. Сякаш човек със замъглени очи може да намери нещо! Казахме му да не тръгва, но не ни послуша. И нещо е станало, не знаем какво, но конят му се върна без него. Затова тръгнах с моя кон, въпреки писъците на майка ми, че не бива да заминавам, тръгнах по следите му и намерих татко край пътя, целия в синини и окървавен, мъчеше се да допълзи до вкъщи. Прибрах го, а майка ми отново ме сгълча, че не съм я послушала. И сега баща ми е на легло, лежи и само гледа в стената и не говори с никого. Майка ни забрани да му даваме бренди. И той не ни говори, нито казва какво се е случило. А от това мама е бясна на всички ни. Сякаш аз съм виновна.
Някъде по средата на тази тирада от очите й започнаха да текат сълзи. Капеха от брадичката й върху ръцете, стичаха се по стената на кулата и бавно се втвърдяваха в опалови нишки на нещастието. Вдигнах се на задни лапи и ги задрасках, но бяха твърде гладки и тънки, за да намеря опора. Отново клекнах. Чувствах се кух и стар. Опитах се да си кажа, че мъката в дома на Моли няма нищо общо с мен, че не съм я причинил и не бих могъл да я излекувам. Но все пак корените й бяха дълбоки, нали?